Ребека потръпна и придърпа полите на пеньоара. Не толкова от свенливост, колкото от желание да се защити, да прикрие мършавото си тяло с тази мека копринена броня.
- Давид далеч не бе съпругът, за когото Орор би мечтала... И въпреки това той много трудно се съвзе след смъртта й.
Превръзката. Белезите върху китката на лявата му ръка. Вече знаех всичко това. Не бе необходимо да се връщам към него. Усмихнах се за миг, за да я насърча да продължи.
- Минаваха години, а той все още не можеше да я прежали... Затова му хрумна тази идея. Освен ако не беше идея на Луи. Така и не разбрах.
- Каква идея?
Задача: защо човек задава въпроси, чиито отговори са му известни?
- За „Нощните красавици“, естествено!
Решение: защото причинява още по-силна болка, когато отговорът е произнесен от друг. Чуждите думи са като бръсначи, а наивното ни дирене на истината - вената, която той прерязва. Думите са тези, които причиняват най-дълбоките, незаздравяващи рани.
- Не разбирам - обади се моята приятелка. - Каква е връзката между агенцията и покойната му съпруга?
- Да кажем, че Давид не можеше да живее сам. Но същевременно се боеше от разрушителна връзка като тази с Орор. Боеше се от подобна лудост, от подобна истерия...
- Значи, е използвал агенцията като огромен кастинг - възкликнах сподавено аз.
София също не можеше да се опомни. Докато седях съсипана в креслото, тя, напротив, се надигна, готова да скочи.
- А нима не е помислил, че може би сам има вина за този провал?
- Давид не е от хората, които ще вземат да се самообвиняват.
По този въпрос бях напълно съгласна с нея. Нещата като цяло приемаха нова насока, всеки допълнителен елемент, добавен през последните седмици, най-сетне заемаше съответното място. След като бе попаднал на мен и бе решил, че съм достойна да заема мястото на Орор, вече нямаше причина от продължаване на тази дейност, която през цялото това време е била средство за неистовото му дирене на нова жена.
Поех си няколко пъти дълбоко въздух и успях да изляза от обзелото ме вцепенение.
- А защо е поверил тази мисия именно на вас?
- По онова време бях останала бе работа. Струва ми се, Луи изпитваше известна вина, че за пореден път ме е изоставил...
Каза това, сякаш се извиняваше, че не е отговорила на високите очаквания от страна на по-големия брат.
- Това не означава, че сте били достатъчно компетентна - сряза я безжалостно София.
- Вярно... Но бързо се научих. А освен това от предишната си работа разполагах с картотека на потенциалните клиенти.
Потвърди предположението ми, като хвърли поглед към металните шкафове - нейния малък личен музей.
- Мислех си, че всичко това е блъф? Че приходите са били без значение!
- Не и когато собственикът е Давид - въздъхна Ребека.
С други думи, фалшива или не, агенцията е била подчинена на същите правила, както всички останали филиали на групата „Барле“, и е била длъжна да носи приходи.
Бях поразена от подобна непоследователност в инак отлично скалъпения сценарий.
- Все пак не са ви трябвали цели седемнайсет години, за да откриете жена като мен?
Колкото и обикновена да съм - това бе смисълът на моето смайване. Нима през всичките тези години други Анабел Лоран не са попадали в кастингите на телевизионните канали, собственост на Давид, до една свежи и готови на всичко, за да пробият?
- Напротив - потвърди тя, този път без да й мигне окото. - Но нали ви казах: Давид е много взискателен. Във всяко отношение. И преди всичко към жените, с които общува. А какво остава за неговата жена!
- Ако е търсел съвършената жена - притече ми се на помощ София, - нали има сайтове за запознанства, в които могат да се предявят безброй критерии. А там, повярвайте ми, кандидатки за изгоден брак никак не липсват.
- Мога да те уверя, че Давид привлича много повече млади жени, отколкото може да вкара в леглото си. Само че по онова време подобни сайтове не съществуваха.
Приех стрелата, без да трепна. Тя само ми припомни очевидност, която прекалено бързо бях забравила: мъжът, за когото се предполагаше да се омъжа, бе един от най-ухажваните във Франция и без съмнение дори в Европа. Макар да нямах представа докъде се простира неговата известност отвъд границата.
Тя остави чашата на ниската масичка, след което оправи безцветния кичур, който упорито падаше върху челото й, сякаш по този начин се опитваше да сложи в ред нещата.