- Така или иначе, не там е проблемът...
- Та това е нелепо! - не се сдържах и избухнах аз. - Какво толкова изключително има в мен?
Погледна ме със същия пълен с нежност и съчувствие поглед, който ми бе отправила по време на предишната ни среща.
- Да речем... Да речем, че това е съвкупност от качества - уклончиво отвърна тя. - Трудно биха могли да се опишат с няколко думи.
После с очи ми даде да разбера, че друг би трябвало да ми даде подобно обяснение. И не се излъгах, защото веднага след това се обърна към мен, изключвайки София, все едно че тя изобщо не бе в стаята:
- Мисля, че е по-добре те да ти го кажат...
Двойната амбивалентност на нейния отговор не ми убягна: не твърдеше, че не знае отговора, но предпочиташе да го науча от други. От тях. Би могла да каже: „Нека го чуеш от Давид“. Само че бе предпочела да свърже за пореден път двамата братя с тази тайна. Вечно заедно.
Усещах упоритото вибриране на мобилния телефон в чантата си. Негодникът упорито се стараеше да прекъсне въпросите ми в решителния момент.
- Да? Ало? - отговорих най-сетне аз.
Обаждането беше от скрит номер. Ала не можех да повярвам, че в този ранен час подобно упорито звънене може да бъде грешка или телефонна реклама.
- Анабел?
Този глас. Беше ми познат. Познат ми беше преди всичко характерният тембър, който се опитваше зад привидната непринуденост да прикрие драматичните нотки. Гласът, който ей сега щеше да ми съобщи сериозна неприятност, да ми нанесе тежък удар, съдбовния удар.
- Да... Аз съм.
- Обажда се Людовик Пулен. Прощавайте, че ви звъня толкова рано. Нали не ви притеснявам?
- Доктор Пулен, кажете ми, че сте сбъркали номера. Кажете ми нещо за страничните действия на някое лекарство, предписано на мама. Кажете ми каквото щете, само не и онова, заради което ме търсите, макар че то вече тече от слушалката като отрова.
Думите му ме пронизаха, без при това изобщо да ме засегнат, без да предизвикат у мен никаква емоция. С разтреперана ръка започнах да търся в чантичката си с монограм, съставен от две преплетени букви. Ожесточено ровех, за да намеря някакъв предмет, без да зная какъв е той всъщност, но ето че изпод ръката ми се изплъзна една снимка и падна върху паркета с изображението отдолу.
Ребека се наведе да я вдигне и инстинктивно я обърна. Видя самата себе си, все още млада, на плажа на Динар, в прегръдките на Луи. Изчезнал от живота й, но все така присъстващ във всеки неин жест, във всяка нейна дума, във всяко нейно решение. Не можеше да се откъсне от него. Не можеше да се избави от тумора вътре в нея.
Мамо? Мамо, чуваш ли ме?
Никакъв отговор. Дори не трепна с клепки, за да покаже, че ме е чула. Лежеше безчувствена на бялото легло. Болницата има свойството да прави неразпознаваеми нашите близки, чиито черти сме смятали за здраво запечатани в паметта ни. Жестока грешка. Те вече не са наше дете, наш приятел, баща или майка. Превърнали са се в купчина плът под чаршафите, с мигащи край тях уреди. Не ги наричайте повече Мод, Лола или Анри. Наричайте нещото пред вас просто „болният“. Той вече е безличен. Анонимен.
Под всевъзможните тръбички и кислородната маска майка ми изглеждаше толкова мъничка. Същинско недоносено бебе, чийто живот зависи само от връзката с различните пулсиращи и помпещи апарати, които доставят изкуствени вещества, но все пак поддържат илюзията за присъствие на организма в света.
Тревогата била вдигната от Лор Шапюи. Значи, все пак непоносимата госпожа Шапюи, въпреки постоянните си оплаквания и характера на булдог, се бе оказала полезна, същински ангел-хранител и куче-пазач. В решителния момент тази несговорчива и вечно кисела жена се бе погрижила за мама. Посред нощ забелязала, че от отдушника на нашата къща излиза гъст дим. Оказва се, че в този късен час е била заета да оглежда околните къщи. Вероятно е била приключила с илюстрованите списания и телевизионните сериали. Може би дори е мярнала „добрия доктор“ да отива при нейната приятелка и искрено се е разтревожила за нея.
След посещението на доктор Пулен по моя молба при мама, тя си наумила да стопли приготвения предишната вечер огретен по дофински, защото посред нощ неочаквано огладняла. Вместо да използва микровълновата фурна, както би направил всеки, включила фурната и завъртяла термостата на най-висока степен.
През това време успокоителното, което й дал докторът, подействало. Мама заспала, оставяйки загрятата до червено фурна с огретена в нея. Два часа по-късно къщата се изпълнила със сив лютив дим, който едва не я задушил. Пожарникарите пристигнали точно навреме, за да й сложат кислородна маска и да я откарат в „Макс Фурестие“, общинската болница в Нантер, където три седмици преди това й бяха издали протокола за химиотерапия.