Когато бях в състояние да говоря, им съобщих за какво е било обаждането - София не се колеба нито миг.
- Окей. Тръгваме. - Сетне, вече от вратата, добави: - Ще те закарам.
- Не, остави. Аз ще се оправя. А и нали трябва да върнеш колата на Пеги...
- Престани с глупостите. Обещах да й я върне днес, не съм казала в колко часа. Хайде, бързо!
Ребека седеше неподвижно в креслото, без да може да помръдне. Успя само да ни се усмихне тъжно за „довиждане“. Открай време й бе отнемано всичко, дори решаващата сцена на разкритията. Нейната сцена.
Движението беше много по-оживено, отколкото на влизане в столицата, и ни отне цял час да стигнем до авеню „Репюблик“, дълга, безлична артерия с олющени блокове и къщи от двете страни. Високата стена откъм улицата напомняше по-скоро затвор, отколкото здравно заведение. Ала отвъд павилиона за посетители болницата в Нантер изглеждаше далеч по-
внушителна.
Влязохме през левия вход, където видяхме дълъг списък с отделения. Две от тях, отбелязани най-отдолу с червени букви, накараха косата ми да настръхне: Спешно отделение. Морга. Вдигнах поглед и най-накрая открих Онкология, която едва ли звучеше много по-утешително.
Приветливите и внимателни служители ни отведоха в нейната стая. Най-напред била откарана в Спешно отделение, а след като лекарят установил, че за живота й няма непосредствена заплаха и не се нуждае от интензивни грижи, сутринта била преместена в отделението.
София ме остави до леглото на мама, където, лишена от събеседник, задрямах на твърдия пластмасов стол, приспана от равномерното писукане на мониторите и от приятната топлина в стаята.
- Ел... Ел, добре ли си?
Преди да разбера чий е гласът, разпознах силната му, топла ръка, който той постави на рамото ми. Не трепнах. Откъсната от съня, съзнавах, че той не е част от него, че принадлежи към грубата действителност на болницата - овехтяла, зловеща и изпълнена с болка.
Без да меря думите, които излизаха от устата ми, прогоних Давид от стаята с грубост, която удиви самата мен. Яростта ми сякаш носеше облекчение на разяждащата ме отвътре болка:
- Излез веднага.
С все сили го блъснах с две ръце в гърдите, сякаш се опитвах да отместя стена. Той съвсем леко отстъпи назад.
- Скъпа...
- Махай се. Нямаш работа тук.
- Обясни ми поне какво става!
- Става това, че трябва да излезеш от стаята. Ясно, нали?
- Дявол да го вземе, Ел... От два дни те няма! И ето че те намирам тук...
- Изчезвай!
- Окей, окей...
Отстъпи и излезе заднишком в коридора с гримаса на недоумение, сякаш опитваше да се извини.
- Ще те чакам на двора - обади се той, докато се отдалечаваше.
Кой ли го бе предупредил? Би могла да бъде само Ребека, тъй като бях предупредила София да си затваря устата за случилото се.
През следващия час и половина положих всякакви усилия да се срещна с главния лекар на отделението. Накрая, като по чудо той все пак се появи малко след единайсет часа: хубавеляк с прошарена коса и несъответстващ на сезона загар.
- Искали сте да ме видите, госпожице?
- Анабел Лоран - протегнах му аз разтреперана от надежда ръка. - Нейна дъщеря съм.
Посочих мама, без да посмея да я погледна.
- Професор Лоран Пласман, главен лекар на отделението.
Стори ми се, че каза „Пластмас“, и реших, че това е някаква неуместна шега. Лицето му обаче си оставаше спокойно, дори хладно, без сянка на закачливост. Явно подсъзнателно се бях опитала да разведря тягостната обстановка, пък макар и с подобна детинщина. Ала здравият разум в мен разчиташе само и единствено на фактите.
- Инцидентът от тази нощ... Дали е влошил състоянието й?
- Не. Ала ясно показва крайната слабост на майка ви.
- Слабост... До каква степен?
- Дотам, че вече не може да остава сама у дома - отсече той. - Нуждае се от постоянни грижи.
- Нали знаете, че след четири дни трябва да замине за лечение в Съединените щати?
Не показа никакво раздразнение, макар със сигурност да чувстваше унижение в качеството си на специалист.
- Да, в течение съм. За съжаление обаче, трябва да ви съобщя, че това е невъзможно. В момента чакам резултати от изследванията, които й направихме веднага след като бе приета.
Значи, местният Джордж Клуни притежаваше професионална добросъвестност, бе същински доктор Рос. Интересно, от колко време беше в течение на нещата?