- Добре ли сте? - запита ме той, в опит да прояви сетен знак на човечност.
- Да... Да, благодаря ви. Струва ми се, че трябва да отида на чист въздух.
Вече излизах от стаята, когато той ми напомни:
- Не забравяйте да оставите номера на мобилния си телефон на дежурните сестри. Така ще могат да ви се обаждат по всяко време.
Пренебрегнах този негов съвет и се втурнах навън. Топлите слънчеви лъчи ми напомниха, че след пет дни ще настъпи лятото и заедно с него перспективата за хубаво време. Тази година нямаше да мога да се възползвам от него. Нямаше да придобия бронзовия загар на доктор Пласман.
Не бях направила и три крачки на двора, когато пред мен изникна Давид. Приех появата му като някаква лоша шега. Най-необикновено от всичко бе, че през цялото това време той ме бе чакал.
- Нямаше ли заседание на Управителния съвет? - запитах го с рязък тон.
Той разтвори широко очи.
- Не...
- А, вярно, колко съм глупава: май че трябваше да се стъкне фалшив рейтинг!
Не знам защо подхвърлих това. Напълно излишна провокация. Моето мъртвородено предаване-фантом Културен коктейл бе последната ми грижа. Гневът ми след разговора с Фред сега ми се струваше толкова безсмислен, толкова смешен.
Продължавах да крача по неравния паваж, кривейки крака с риск да ги изкълча, когато той здраво ме хвана за китката и спря непохватното ми бягство.
- Ще ме оставиш ли поне да ти обясня?
Погледнах го за момент безизразно, без да мога да открия в това костюмирано чучело, напомпано с амбиция, жажда за власт и гордост, мъжа, който така ме бе очаровал по време на нашата първа среща. Дори гласът ми сякаш не беше същият, лишен от предишния си гальовен тембър, и сега звучеше като кречетало.
- Хайде... - подканих го аз, макар да не очаквах да чуя от него нищо смислено.
Този самодоволен и надменен човек ме удивяваше със способността си внезапно и твърде убедително да изобразява смирение. Прямият му обикновено поглед сега бе сведен към грапавата настилка на двора. Въпреки това не пускаше ръката ми.
- Когато те зърнах в монитора с тази рокля... с тази прическа...
- Какво? Откога стана специалист по костюмите? Мислех си, че те интересува по-скоро онова, което се намира под тях.
Забележката му го зашлеви като плесница, но той не изгуби самообладание.
- По онова време начело на групата все още беше баща ми, аз го помолих да направим пробни снимки на Орор.
Продължението бе съвсем логично:
- И е била в тази рокля, така ли?
- Да, не точно същата, но подобна.
Ако казваше истината, наистина лесно бих могла да си представя какъв шок е било за него да ме види така на екрана.
Оставих го да продължи.
- Струва ми се... че просто не можах да издържа, като виждах колко приличаш на нея.
По сведените му очи разбрах, че действително е бил наранен.
- И затова накара Гийом да не излъчва предаването?
- Знам, че е глупаво. Съжалявам...
Така да бъде.
Само че какво би трябвало да отговоря аз? Колкото и откровено да бе признанието му, то не заличаваше останалото. Изобщо не оправдаваше онова, което бях научила от Франсоа и от Ребека.
Бих могла да се задоволя с това трогателно признание, да утоля жаждата си със сълзите, които сякаш напираха от очите му, и да поставя всичко под капака на забравата. Бих могла да се задоволя за пореден път с обещанията му за прекрасен живот. Само че прекалено много ми се беше насъбрало...
- Значи, „Нощните красавици“ са били предназначени само за това - да си намериш друга жена? Друга Орор?
Лицето му се сви в недоверчива гримаса. Очевидно не бе очаквал, че и това ми е известно. А още по-малко, че ще му го хвърля ей така, право в лицето.
- Не е толкова просто... - опита се той да замаже положението.
- Да или не: вярно ли е, че агенцията на Ребека е служила като частно бюро за женитби? Да... или не? - натъртих аз върху последния въпрос.
Обърканият му вид не бе в състояние да прикрие напълно раздразнението, което се надигаше у него. Пристъпваше от крак на крак или потропваше с върха на обувката, неспособен да надмогне трескавото си състояние.
- Да... Но дължа да поясня, че идеята беше на Луи.
„Освен ако не беше идея на Луи. Така и не разбрах“, бяха думите на Ребека.
- И какво променя това?
- Променя това, че аз никога не съм бил съгласен. „Нощните красавици“ не бяха замислени като капан. Във всеки случай... не от моя гледна точка. Просто като средство да бъде осъществена един ден срещата между нас.
- Ами Луи? - продължих да настоявам аз.
Въпросът ми видимо го изненада.
- Луи е вечен ерген. Свободен ловец, така да се каже... Непрекъснато в дирене на свежа плът.