С непрестанните си въпроси, с манията да разкрия истината, с любопитството на репортер, непрекъснато насърчавано от разкритията на Ребека и на Луи, самата аз не се бях държала по-добре.
Давид може би беше властен, непостоянен и холеричен, взискателен и своенравен, способен на всичко, за да се сдобие с мечтаната играчка. Ала нима нямаше право да има до себе си жена, която го обича, а не е вманиачена на всяка цена да узнае всичко?
В неговия живот си имаше тъмни ъгълчета. Сега вече и в моя също.
Струва ми се, че именно в този момент осъзнах какъв срок бе определил професор Пласман, без да се опитва да смекчи очевидната истина: мама щеше да умре, каквито и да бяха резултатите от американската терапия.
Може би следващия месец. Може би след една година. Или веднага, още сега. Под олющения таван на болничната стая. Не бих могла да посрещна това сама. Нуждаех се от рамо, на което да се опра. Нуждаех се от Давид, в чиито прегръдки да се сгуша.
Нуждаех се от здрава опора, която да укрепи крехката сграда, в която се бях превърнала.
17 юни 2009 година
Когато примирието е толкова крехко и предварително изложено на нови кризи, има признаци, които не лъжат. Изучавала съм това в лекциите по история по повод Версайския договор, за който днес всички твърдят, че е съдържал кълновете на нов световен конфликт.
Въпреки това нито едно лошо предзнаменование не смути следващите часове. Ала би трябвало да проявя предпазливост. Ведрата атмосфера, която цареше в дома Дюшеноа, бе прекалено идилична, за да бъде реална. Дори Фелисите, Синус и Косинус сякаш бяха постигнали мълчаливо споразумение за подялба на територията за игри, като котката царуваше на горния етаж, докато двата мопса бяха наложили властта си на партера и в градината.
Член първи: Оръжията да замлъкнат.
Противно на моите очаквания, Давид не отиде на работа. С кратък телефонен разговор съобщи на Клое, че няма да се връща в кулата „Барле“ до края на деня. Така или иначе, както напомни на своята асистентка, бяхме в навечерието на неговата сватба. На нашата сватба.
В резултат от забавна смяна на ролите, той се предостави изцяло на разположение на Арман, за да му помогне в последните приготовления, които бяха на път да погълнат майордома, стресиран и зачервен като рак. Задачата на бъдещия ми съпруг се свеждаше преди всичко до това да дава указания на работниците, които монтираха големия сенник върху отчасти пожълтялата от първите горещини морава. Около него щяха да бъдат разположени няколко по-малки палатки.
Член втори: Всеки да се оттегли в своя лагер.
Самата аз се затворих в спалнята. Фелисите бе заспала върху брачния договор, който все така лежеше на брачното ложе. Измъкнах документа изпод косматата мързелана, парафирах една по една всички страници в три екземпляра. След това досадно задължение държах известно време химикалката над празната графа, предназначена за моя подпис. Ако има жестове, които човек прави автоматично, без да се замисля, това е един от тях. Въпреки всичко, тъкмо в този момент, следвайки неосъзнат защитен рефлекс, не положих обичайните заврънкулки, а изписах набързо „Анабел Лоран“. Макар по-ясен и дело на моята ръка, този подпис беше измамен. Дори по-зле: направо фалшив.
Арман вероятно не обърна внимание на това, защото когато му върнах дебелия куп листи, прегледа важните места и изобщо не реагира.
- Остава да се надяваме, че секретарят на нотариуса Оливо ще го завери още утре следобед -оплака се той.
- Имам ви доверие.
- А... Роклята ви пристигна от шивача. Ако я пробвате още сега, това ще ни спести допълнителни грижи утре сутринта.
Член трети: Бойната униформа да отстъпи място на цивилно облекло.
Послушах го и застанах сама пред голямото огледало в спалнята, обляна в светлината на слънцето, което галеше фасадата на сградата откъм градината. През полуотворения прозорец дочувах лаещия говор на работниците в съседство, които си разменяха реплики на различни езици, както и звънкото тракане на металното скеле, което монтираха.
Преправената рокля „Скиапарели“ още по-добре подчертаваше закръглената ми фигура. Беше като втора кожа, като ръкавица... Не знаех какво сравнение да използвам, за да опиша удивителното усещане за прилепналата към плътта ми тъкан. Същевременно не изпитвах нищо, докато гледах отражението си. Струваше ми се някак странно в тази съвършена обвивка. Буквално се чувствах като попаднала в чужда кожа. В чужда роля, която е била писана за друга. Продължавах да се питам отново и отново: „Какво толкова изключително има в мен?“. И все не намирах отговора.