- Мамка му, Софи! Ти това работа ли го наричаш? Стига да искаш, Давид ще завърти два телефона и ще получиш място в сериозна фирма. И няма да правиш стриптийз пред разни дебели гадняри.
Дойде ми отвътре. Гласно изразих дълго премълчаваното си отвращение от онова, което тя правеше.
- Щастлива съм да чуя, че можеш да ми помогнеш, макар още да не съм я докарала дотам -изръмжа тя само заради принципа.
- Не искам да ходя там сама - настоях аз. - Наистина имам нужда от теб.
Това бе самата истина. Необходима ми бе опора. Естествено, не бих могла да си представя по-неподходяща наставница от София, що се отнася до обуздаване на плътските желания и връщане към здравия разум. Но не виждах кой друг би могъл да ми се притече на помощ след едно телефонно обаждане.
И така, трийсет минути по-късно, на малкото площадче пред „Шарм“, точно пред синята телефонна кабина, където Луи ме бе подложил на изтезание, заварих София раздърпана, разчорлена, но все пак точна.
Когато ни видя да влизаме в хола на хотела, господин Жак намръщи чело в знак на напълно оправдано удивление. Явно не бе очаквал да се появя с придружител. Понякога горещите момичета пристигаха тук под ръка с мъж, а излизаха сами. Никога не се явяваха по две, а още по-малко в такъв небрежен вид. Първите ми думи дадоха тон на напрегнат разговор, също както предишния, който бях провела с него:
- Коя стая? - запитах аз без каквото и да било предисловие.
- Забелязвам, че сте изгубили добрите маниери, Ел... Жал ми е за вас.
- Запазете си превземките за онези, които плащат сметката за стаите. Както знаете, моята задача се свежда до това да лягам в тях.
Едва прикрития ми намек за истинското предназначение на неговото заведение го накара да направи кисела гримаса. Такъв си беше господин Жак, този Тартюф на бардаците. Приемаше в своя хотел най-отвратителните перверзии, стига никой да не споменава пред него за тях.
Той се изправи, опъна пешовете на ливреята, скован, готов да ми предостави исканата информация.
- Така да бъде. Очакват ви в...
- Почакайте! - прекъснах го аз. - Предпочитам да ми я запишете ето тук.
Подадох му визитката с осмата повеля откъм празната страна. Неочакваната ми прищявка го изуми.
- И защо?
- Просто така. Ако обичате.
Той започна да мести поглед от мен към София и обратно, но тя на свой ред го подкани:
- Хайде, след като госпожицата така любезно ви моли.
Той хвана лъскавата черна писалка, с която не се разделяше и постоянно въртеше между пръстите си. После грижливо написа с широкия си, закръглен почерк, който разпознах още при първите извивки:
Кавалер Д’Еон Трети етаж
Интуицията ми не ме бе излъгала: именно той бе авторът на поканите, а грумовете на хотела, начело с Изиам, му служеха като куриери. „Шарм“ действително бе центърът на паяжината, изплетена от Луи. Мястото, където той щеше да ме привлича, докато не сложех точка на нашата
връзка.
- Благодаря ви - дарих го аз с признателна усмивка. - Засега това е единственото, което искам от вас.
Вече се бяхме отправили към асансьорите, когато внезапно се обърнах:
- А, впрочем... Забравих нещо. София ще остане до вратата. И дума да не става вие или някой от вашите служители да се опитва да я отстрани оттам, докато се намирам вътре.
- Както желаете - съгласи се той, без да ме погледне.
Тази вечер на смяна беше рижото момче от асансьора. Неразговорлив както винаги, младежът просто ни качи до третия етаж с тъмносините врати и ни отведе до последната, на другия край на коридора. Когато отключи вратата, София го прониза с изпепеляващ поглед и той побърза да се оттегли, като ни остави сами пред прага.
- Как си, хубавице?
- Добре съм, не се тревожи.
- Ако има проблем, не се колебай да ме извикаш, нали?
- Окей. А ти къде ще се настаниш?
- Видях служебно стълбище до асансьорите. Ще те чакам зад вратата.
- Супер.
- Искаш ли да ти се обадя, когато го видя да идва?
Сигурна бях, че Луи непременно ще дойде на срещата. Че този път ще се яви лично, а няма да ме остави в компанията на разгонени твари или да ми изпрати някой свой заместник от единия или другия пол.
- Не. Това нищо няма да промени. Знам какво да направя.
При тези думи сложих ръка върху кръстосаната яка на мантото си, прекалено плътно като за сезона и за топлината в стаята, въпреки липсата на подплата.
За последен път тя ми намигна окуражително и се изгуби в полумрака на коридора.
Член седми: Заемане на териториите, изоставени от врага.
Претрупаната украса в стил „Луи XV“ допълнително правеше атмосферата в стаята „Кавалер Д’Еон“ още по-задушна. Както в повечето стаи на хотела, единственият прозорец беше затворен.