Очите му се изпълниха с необикновена нежност. Той въздъхна дълбоко, преди да започна нещо, което твърде много напомняше изповед.
- За да не бъдеш като нея.
Орор, алфата и омегата на женствеността според братята Барле! Вечният образец, с който те непрекъснато ме сравняваха, въпреки почти двайсетгодишните им търсения и необикновените им усилия, за да ме открият.
О, наясно бях в какво отношение. Досещах се какво у нея не е било наред и те са сметнали за необходимо този път да го поправят у мен: нейната сексуалност. Аз, Ел, нейната заместничка, не биваше да бъда кукла, която само страда и не изпитва никакво удоволствие. За постигането на желаното от Давид съвършенство избраницата трябваше да бъде обработена, да бъдат пробудени сетивата й, желанията й, всеки участък от нейното тяло и същевременно от нейния мозък да стане чувствителен. Да бъде превърната тя в машина за наслади.
- За да станеш...
Търсеше подходящото определение, думата, която би могла да се съчетае с буквите, изписани върху собственото му тяло. Неотделими от него и от желанието му.
- За да стана какво? Ваша вещ? Така ли? Онази, която бива подлагана на унижение в хотелските стаи и в задните помещения на баровете?
- Не. Просто за да бъдеш цялостна.
Кавичките, обграждащи това определение, бяха почти осезаеми. Значи, аз бях недовършена.
Замаяна като боксьор в края на рунда, не дочаках гонга, нито следващия удар. Вдигнах ръка към косите си и бързо извадих иглата. Миг след това, без да му оставя време да реагира, бях пред него, опряла сребърния връх в гърлото му, готова да му пусна кръв. Той се опита да ме хване за китката, но аз успях да го отблъсна със сила, която никога не бях подозирала, че притежавам.
- Поне в едно отношение двамата с Давид имате право...
- Остави това - замоли ме той.
- Аз никога няма да бъда Орор. Никога няма да се оставя да бъда смазана като нея. Нито от теб, нито от него.
Натиснах металното острие. Сега бих могла да го забия и да оставя Луи проснат сред този претрупан декор, жертва на собствения си сценарий, умъртвен от своя главен герой. Бих могла да последвам първичния порив, властната нужда най-сетне да сложа край, която бе по-силна от всички други мои вътрешни желания.
- Ел, пусни иглата... Веднага.
Смекчих донякъде тона, но острието си оставаше все така забодено в шията му.
- Ще я пусна. Но преди това искам да чуеш това, Луи: играта с мен приключи.
- Да, зная... - простена той, изоставил напълно предишното си високомерие.
- Занапред ще предоставям задника си когато пожелая и на когото пожелая. Ще го предоставям, разбираш ли? Няма да го продавам. Няма да го заменям. И никой освен мен няма да се разпорежда с него.
- Ел... Чуй ме.
- Не! - просъсках аз, решена нито са секунда да не му отстъпвам думата. - Не, сега ти ще ме слушаш. Утре ще се омъжа за Давид, независимо дали на теб ти се иска, или не. Дали той ме е манипулирал, както ти твърдиш... или това е поредната ти интрига. Все ми е едно. Занапред ще се чукам единствено с него. Само с моя съпруг.
- Моля те... Има още нещо.
Бях глуха. Непреклонна. Силна. Нищо, което би могъл да каже от този момент нататък, не бе в състояние да ме разколебае.
- Можеш да се изредиш на всички от картотеката на „Нощните красавици“. Изобщо не ми пука.
Три почуквания по вратата ме откъснаха от унеса.
- Ел? Ел, хубавице, добре ли си?
София се тревожеше. Изглежда, беше дочула глъчката и глухия шум от нашето боричкане.
В отговор захвърлих иглата на паркета, където тя със звън подскочи няколко пъти. Преди още той да се изправи със смъкнат до коленете панталон, грабнах мантото си от пода и се втурнах към вратата. Както бях гола. Най-сетне избавена от чуждите одежди, от онази самоличност, която двамата братя се бяха опитали да ми натрапят.
В същия този момент, като отглас от звъна на иглата, огромният пясъчен часовник се стоварил върху пода в дома Дюшеноа и се разбил на парчета. Установих това едва по-късно, когато се прибрах.
Заварих хола покрит с безброй късчета стъкло. Хиляда и една отломки по вина на моята котка и на двете кучета. Потомствените врагове не бяха устояли на изкушението отново да влязат в сблъсък и по време на последната схватка се бяха справили с колоса от дърво и стъкло.
Обратното броене бе приключило няколко часа предварително. Съдбата, която то ми готвеше, се бе превърнала в купчинка пясък сред отломките: щях да се омъжа за Давид Барле. Нямаше да избягам от моята участ, макар предначертана от друг. Щях да стана негова съпруга, негова любовница и дори нещо повече, стига той да пожелаеше това; щях да задоволявам нуждите му, без да пренебрегвам моите, без нито за миг да се забравя или да изпадна в плен на миналите му страдания. Никога нямаше да бъда Орор.