Любовникът ми ще получи ли по-силна ерекция?
Моят съвет: за множество оргазми изберете оранжевия цвят!
(Ръкописна бележка от 18 юни 2009 г., съставена от мен)
Подобно внимание от негова страна бе доста удивително, но то ми напомняше чувствителността на бъдещия ми девер към местата и свързаните с тях спомени. Запитах се дали ще удостои с подобни предпазни мерки бъдещото си жилище, дома на госпожица Марс. Твърде вероятно... Този въпрос незабавно повлече след себе си друг: кога ли щеше да се нанесе? Кога мъжът, подложил ме на няколкоседмични унижения и тревоги, но и пробудил у мен непознати преди за мен вълнения, щеше да стане наш съсед?
Оставих стария прислужник на неговите грижи и продължих инспекцията. Нямаше стая и ъгълче от къщата, което да не е включено в приготовленията на тази усърдна армия. Заобикаляйки поставките и таблите, столовете и пултовете, предприех същински слалом между масите и натоварените колички. Реших да не изброявам необикновеното количество ястия, край които минавах, до едно безупречно опаковани. Някои се криеха под сребърни похлупаци или станиол, други едва успявах да зърна и цялото това богатство ме караше да мисля за любителката на отбрани блюда, каквато бе мама, която нямаше да може да вкуси нито едно от тези сладки съкровища.
Още от ставането не се разделях с мобилния телефон, стисках го в ръка като безполезен талисман и непрекъснато отлагах момента, когато ще се обадя на дежурната сестра. Накрая все пак го сторих и тя с няколко думи ми съобщи, че мама дошла в съзнание, но била много слаба. Думите й бяха толкова оскъдни, колкото и дните, които й оставаха. Вече ги пестеше и свеждаше всяка фраза до най-същественото, забравила присъщата си бъбривост. Изглежда, се изтощаваше дори когато слуша другите. „Струва ми се, че пази силите си за вас“, с известен упрек каза на прощаване сестрата. Поне ми спести фаталния въпрос, от който се боях най-много и не смеех сама да си задам: „Кога смятате да дойдете да я видите?“
Когато вече ще бъде твърде късно? Когато думите вече няма да съответстват на дни, а на часове? Когато няма да може да ме познае?
Безцелното ми шляене имаше поне предимството, че проветрява мислите ми. Минавах от стая в стая, от група на група, като единствената ми грижа беше да не преча на приготовленията. Стигнах до големия сенник, който работниците бяха монтирали още предишната вечер, и приближих до белокож младеж, с бяла риза и черна жилетка, зает да подрежда табелките с имената на гостите пред безупречно чистите порцеланови чинии. Гледах го как стиска в ръка списъка на сътрапезниците и плана на масата, взирайки се в тях със свити вежди, и неволно се усмихнах. Стори ми се много млад.
- Добър ден. Всичко наред ли е?
- Добър ден... - отвърна той, като само за момент повдигна очи.
- Аз съм... аз съм младоженката - реших надлежно да се представя аз.
За да докажа това си твърдение, което се опровергаваше от облеклото ми, посочих готовата си прическа, като завъртях пръст около високия кок.
Той веднага се изправи, обърна се към мен и прекрати работа, сякаш заловен на местопрестъплението:
- А, прощавайте! Добър ден, госпожо! Е... госпожице. Най-добри пожелания.
За малко не избухнах в смях, но се задоволих с дяволита усмивка, предназначена да го успокои.
- Благодаря. Не искам да ви преча.
В този момент погледът ми падна върху малкото парче картон, сгънато на две, което той се канеше да постави върху белоснежната покривка, от която се носеше ухание на свежи цветя. Върху него пишеше Люк Доре. Рязко го дръпнах от ръката му, а той ме погледна изплашено. Не името на госта бе накарало сърцето ми да се свие.
Люк Доре.
Това бе особеното изписване на буквите. Почеркът на анонимните послания в моя „Десет-пъти-дневно“.
- Прощавайте - отново се обърнах аз към младежа. - Знаете ли кой е написал тези имена?
- Да, госпожице. Господин Арман.
- Сигурен ли сте?
Доволен, че го питам за нещо по-значимо от обикновеното подреждане на етикетите, той се поизпъчи, без при това да се откъсне от ролята си или да изостави своята любезност.
- Съвършено сигурен съм, видях го с очите си преди малко. Някои картички даже още не са
изсъхнали.
Отговорът му ме накара да изтръпна: Арман, вечният съюзник на Луи, пише под негова диктовка всички онези ужаси, адресирани до мен. Какво ли му бе обещал Луи, за да го накара да приеме една толкова извратена, толкова неблагодарна задача? Няколко допълнителни бутилки? Или мълчанието за опустошенията, които старият майордом нанася на фамилната изба?