- Предупреждавам те, че съм в състояние да изпия само няколко мехурчета.
- Нищо против. Само че целта ми беше да те напия.
- А, само това ли? - запитах глезено аз.
При тези думи той хвана ръката ми и започна да я гали, сякаш бе гладко речно камъче, с разсеяност, която показваше, че обектът на желанието дарява повече нежност, отколкото получава.
Неусетно шлепът бе се отделил от брега с бръмчене, от което чашите ни зазвънтяха една о друга с кристален звук, който се съчетаваше с вибратото на струнните инструменти. Докато отвори бутилката „Моет“ само с едно движение, вече бяхме отминали „Конкорд“ и Националното събрание, облени от нощното осветление, след което се плъзнахме край остъклените арки на музея „Орсе“, също огрян от прожекторите, разположени в основата на фасадата.
В крайна сметка ми се щеше да си имам работа с такива клишета всеки божи ден. Можех да се правя на видяла и патила интелектуалка, ала той не си правеше илюзии по въпроса, нито пък аз. Кой би се отвърнал от великолепната гледка, която се откриваше от борда на частната баржа? В края на краищата коя бях аз, та да пренебрегна нещо, заради което милиони жени биха искали да са на мое място?
Подписах капитулацията си с една въздишка, последвана от усмивка. Подготвеният от него сценарий заслужаваше поне това.
- И така, за какво да пием? - запитах аз с вдигната към него чаша.
- Почакай...
Неизменно уверен в себе си и в това, което прави, сега той сякаш се колебаеше дали да отвърне на поканата ми да чукнем чаши. Той си взря крадешком в пейзажа, напомнящ пощенска картичка, който се плъзгаше от двете страни на шлепа, сякаш диреше там някакъв ориентир.
- Значи, трябва да се чукнем в точно определен момент, така ли? - закачливо подхвърлих аз, все пак доволна от тази негова приумица.
- Не, разбира се... Да речем, бих предпочел декор, който да бъде по...
Затърси точната дума.
- ...който да бъде по-подходящ.
Аз, напротив, смятах, че мястото е напълно уместно за случая. Корабът беше достигнал Пон дез Ар, елегантен пешеходен мост, превърнал се в място за романтични срещи на парижани. От реката можеха да се видят безбройните катинари, окачени по железните парапети от влюбените двойки, в плен на очарованието от първите срещи и на надеждата за вечна вярност. Подобен залог вероятно би предизвикал усмивки у „безсмъртните“ членове на Академията, мумифицирани на съседния кей „Конти“.
- Струва ми се, че не всички са на твоето мнение!
В момента, когато минавахме под металната арка, над нас избухна залп от шумни приветствия и възторжени възгласи. Да, подобни сцени можеха да се видят не само на кино. Имаше хора, родени под щастлива звезда, за да ги преживеят наяве, и тази вечер аз бях една от тях.
Дали някоя от тези двойки не бе правила вече любов направо тук, набързо, скрита от
погледите зад някое дърво или уличен фенер?
Приятелка ми разказа как преди години участвала в импровизирано състезание между влюбени по Интернет.
Задачата била кой ще прави любов на възможно
най-удивителното публично място и ще успее да заснеме своя подвиг. Така нейният
тогавашен партньор я обладал
последователно в подземния паркинг на центъра „Помпиду“, в храстите край „Шанз-
Елизе“, а шедьовърът им бил да го направят на втория етаж на автобус, претъпкан с туристи, които така били захласнати от залеза над Града на светлината, че изобщо не им обърнали
внимание.
(Анонимна бележка от 5 юни 2009 г.: София?)
Площадчето „Вер Галан“, този зелен език, изплезен в края на остров Сите, вече чезнеше отляво на нас, а Давид все така се вкопчваше в тази странна сдържаност.
- Анабел, аз... - промълви той и обикновено лъчезарното му лице внезапно помрачня и прие непознат до този момент за мен израз.
О, действително трябваше да се намирам в самия център на събитието, за да остана до този момент глуха и сляпа за нещо, което всеки страничен наблюдател отдавна би забелязал.
- Да?
- Знаеш ли, обикновено казват, че подобни предложения никога не падат от небето...
- За какво говориш?
Вероятно съм приличала на някоя от онези театрални маски от камък, които красят парапета на Пон Ньоф, малки нерешителни муцуни, чийто израз се колебае между удоволствието, радостта и страха. Осезателно почувствах как сводът ни засмуква, придърпва кораба напред към вероятното признание на Давид. Сякаш изведнъж заплавахме по-бързо.
Какво ли искаше да ми каже? Нова тръпка, този път на тревога, ме прониза цялата и аз не успях да я прикрия. Той веднага стана и наметна жилетката върху раменете ми, като долепи устни до тила ми, тъй жаден за ласки.