- Ще настинеш...
- Предпочитам да се стопля - отвърнах аз с обичайния за мен закачлив тон.
В този момент бреговете на Сена внезапно изгубиха очарование, превърнаха се в тесен канал, от двете страни на който нямаше нито едно дърво. Декорът стана още по-зловещ, когато пред нас се очерта прословутото здание на Криминалната полиция, „Ке дез Орфевр“ № 36, което хвърли сянката си върху бездруго тъмните, кални води на реката. Дали моят преследвач нямаше един ден да ме вкара между тези стени?
Без съмнение, ако продължавах упорито да прикривам пре-стъпните му действия...
С наближаването на „Нотр Дам“, чиито две кули изникнаха отляво, гледката най-сетне се разведри, просветля, когато изведнъж над нас, над масата се разнесе бръмченето на грамадно насекомо. Вместо реакцията, която очаквах от моя партньор, той изненадващо се усмихна и лесно можах да прочета върху лицето му израз на облекчение.
- Какво може да бъде...
На свой ред вдигнах очи и забелязах странна кръгла машина, черна на цвят, с големината на табла за закуска, снабдена с четири малки перки, увиснала на няколко метра над лишения от покрив балдахин... над главите ни. Дрон!
Той създаваше толкова силно течение, че дошлите чак дотук морски чайки се разлетяха с писък на всички страни. Кой направляваше тази машина, която със съвършена точност се снижаваше над нас? Когато достигна само на метър от масата, металните щипци, разположени по средата, се разтвориха с рязко тракане и пуснаха малко пакетче, привързано с лента, което тупна върху покривката.
- Обикновено се казва, че подобни неща не падат от небето - обади се Давид. - Само че ми се щеше за теб да се случи точно така. Наистина от небето.
Известно време гледах слисано пакетчето. Сетне той ме подкани с поглед и аз го поех, все още занемяла от изумление. Предложеното от него малко бягство на борда на шлепа вече бе минало отвъд клишетата, отвъд мечтите ми, достойни за принцеса, подхранвани от моята амбиция, към които открай време се отнасях със снизхождение.
- Хайде, Ел... - прошепна той и в гласа му прозвуча неподражаем тембър, сякаш излязъл направо от някой филм на Кристиан-Жак или на Марсел Карне. - Отвори го.
Значи, именно това бе крил той от мен, несъмнено от седмици насам.
Как би могла да бъде претеглена солидната като бронзов слитък неприкосновеност на най-съкровените ни тайни? Може би по удивлението на този, пред когото ги разкривате. Без
съмнение в този момент моето удивление отстрани изглеждаше смешно.
Припряно разкъсах позлатената хартия и отворих черната кадифена кутийка за бижута. Пръстенът от розово злато с диаманти бе най-разкошният накит, който до този момент бях виждала: умело съчетание на сдържаност в изработката и размера с необикновена стойност на материала. Нещо повече: от пръв поглед личеше, че всеки отблясък на фасетите е белязан от история. Този пръстен не идваше от витрината на някой бижутер, а бе семейна реликва.
- Принадлежеше на Ортанс, моята майка - тържествено обясни Давид. - А преди нея на моята баба. Стига да пожелаеш, би могла да бъдеш жена от третото поколение в моето семейство, която ще носи този пръстен. Преправих го, за да ти бъде по мярка.
Семейство. Венчална халка. Брак? Мозъкът ми бе в състояние да функционира единствено чрез ключови думи, които се удряха една в друга като блъскащи колички, без това изобщо да бъде забавно. Слепоочията ми пулсираха както никога преди. Имах безумното усещане, че луничките по лицето ми бяха станали червени на цвят като сигнали за тревога.
- Венчална халка?
Дадох му да разбере, че не смея да повярвам.
- Едновременно годежен пръстен и венчална халка. Просто в уречения ден се премества от единия пръст на другия. Такава е нашата традиция.
За да подкрепи думите си, той извади пръстена и понечи да го постави на безименния ми пръст.
- Почакай... Не!
Дръпнах ръката си и веднага си дадох сметка колко обиден е този жест. Ала той беше този, който се извини.
- Прощавай... Както винаги избързвам.
Зяпачите край катедралата идва ли си дадоха сметка колко критичен е този момент, каква несигурност витае между нас двамата, защото някои от тях започнаха да ръкопляскат. Нашата речна идилия за тях бе неочаквана добавка към туристическия пакет на пребиваването им в романтичния Париж.
Съвсем неочаквано нелепата ситуация ме накара да избухна в смях.
- Нима ти е смешно?
- Не! Ни най-малко!
С мъка потиснах смеха си, за да не го уязвя.