- Просто всичко това е толкова...
Неочаквано. Необикновено. Удивително. Фантастично. И въпреки това донякъде кичозно. Щеше да ми бъде трудно да направя избор между всички обзели ме едновременно чувства, ако не беше безкрайната ми признателност към него. Усещах как тя расте в мен като огромна гореща и придаваща увереност топка, как ме изпълва цялата. Увереността, че с него занапред животът ми ще бъде една дълга спокойна река, мирна и романтична като реката, по чиито води плувахме в този момент.
Госпожа Анабел Барле. Аз, девойчето от предградията, което всеки ден се блъскаше из навалицата в метрото.
- Не ми отговаряй веднага. Помисли си.
- Да... Искам да кажа, благодаря за предложението - отвърнах аз, след като внезапно дойдох на себе си.
Ала нещо не беше наред, без да мога да разбера какво точно. В тази безупречно съвършена картина имаше фалшива нотка. Майордомът, който до този момент дискретно бе стоял настрани, приближи, за да напълни чашите, от които едва бяхме отпили по глътка.
В тях отново заиграха мехурчета и пробудиха у мен спомена за други чаши. Онези, от които предната вечер бяхме пили с моя последен клиент. Последва друг спомен за обстоятелствата на първата ни среща с Давид, които старателно се опитвах да обвивам в мъгла през последните седмици. Тайните, които самите ние забравяме...
Ами ако Франсоа Маршадо, старият приятел на моя бъдещ съпруг, партньорът му на тенис от години насам, два пъти седмично, мъжът, с когото бях имала интимна връзка същата вечер, когато Давид влезе в моя живот... Ако Франсоа се разприказваше? Нощни красавици, избор по каталог... Хотелската стая в „Шарм“
- Искам да знаеш, че не те карам да бързаш с решението си - добави човекът, който нямаше никаква представа за моите нощни занимания. - Само че не бива и много да се бавиш. Имах намерение в най-скоро време да определя датата.
Какво би могла да означава тази лъчезарна, тази невинна усмивка, тъй различна от моите нощни падения? Какъв подтекст се криеше зад нея?
- Какво имаш предвид под „най-скоро време“? - запитах аз със студенина, на която той бе така любезен да не обърне внимание.
- Осемнайсети юни.
Рожденият ми ден. Двайсет и трети поред.
- Госпожице Анабел Лоран, желаете ли да вземете за съпруг тук присъстващия господин Давид Барле и да се свържете с него за цял живот на възраст, когато би трябвало да се отдадете на здравословно безгрижие?
- Но това е едва ли не утре! - нарочно преувеличих аз.
- Зная, но това не бива да те тревожи: ако си съгласна, ще направим това у нас.
- В дома Дюшеноа?
- Да. Арман ще се погрижи за всичко. Трябва само да му дадеш списъка с гостите от твоя страна. И, естествено, да подпишеш някои документи.
Не можех да го оставя да линее повече. Това свързване на моя първи ден на този свят с деня, който би трябвало да бъде „най-щастливият в живота ми“, се оказа последният аргумент, последният майсторски нанесен удар от страна на Давид, тъй несравним със своята способност да убеждава. Какво друго бих могла да отговоря, освен...
- Да.
В контраст със сияйната ми усмивка, вътре в мен, някъде в онези дълбини, където човек обикновено не смее или не желае да прониква, зейна бездна и усетих, че стомахът ми се свива. Ужасяващият тътен на вълна от болка, която минаваше по цялото ми тяло, обливаше един след друг всички мои органи, крайниците ми.
Страх ли бе това? Или щастие?
Той скочи, заобиколи масата и се наведе над мен, за да ме дари с една от най-нежните целувки, докосвали някога устните ми. По-скоро нежна, отколкото пламенна, за което си дадох сметка по липсата на трепет между краката. Ала тези усещания понякога поемат по обиколни и криволичещи пътища. Опитах се да убедя себе си, че в крайна сметка, с времето ще достигнат до крайната цел.
С разтреперан глас, тъй неприсъщ на Давид работодателя, на Давид съблазнителя, пред чийто портрет във вестника се прехласвах само преди няколко седмици, и който ми се струваше съвършено недостъпен, той поиска потвърждение, вперил в мен умолителен поглед:
- Да... Да?
Да.
Тази думичка е достатъчна за жена, която предлага себе си. Понякога тя си дава сметка, че избързва. Ала най-често не знае дали тези две букви я обвързват са няколко минути, или за всичките дълги години на нейния живот. Дали обвързват за кратко само нейното тяло, или душата й завинаги. Тя чува гласа на моментното си желание, на моментния си порив. Ала откъде би могла да знае какви ще са бъдещите й желания? Знае ли предварително колко „може би“, а понякога и „не“ ще последват това единствено „да“, колкото и искрено да е изречено то?