Два мопса душеха краката ми и ме гледаха изпитателно. Кръглите им като стъклени топчета очи сякаш казваха: „Пак ли ти!“.
- Синус! Косинус! - сопна им се майордомът. - Тихо, стопанинът спи.
- Между другото, Арман, предупреди ли ви Давид... за Фелисите?
- Вашата котка, нали?
Това бе казано без неприязън, но с едва доловимо презрение. Налагаше се обаче да приеме факта. Не след дълго аз и моята котка щяхме да живеем тук, така че щеше да има и други безсънни нощи. Пътната чанта, с която пристигах от време на време, щеше да бъде последвана от куфари. Що се отнася до Фелисите, мама настоя тя да бъде с мен: „Вземи си я, тя е твоя котка... Освен това едва ли ще имам сили да се грижа за нея. Започвам да забравям да я нахраня, бедната“.
- Да, всичко съм предвидил: купичка, постелка...
- Не, искам да кажа... В една компания с тях?
Посочих двете космати сиво-бежови топки, които сновяха край нас в очакване на сутрешната разходка.
- А... Не се безпокойте. Те са добри момчета. Нали така?
Той потупа всяко от двете кучета по гърба.
- Още едно женско присъствие никак няма да е зле сред толкова мъжкари - добави дяволито той.
- Вярно - съгласих се аз и се отправих обратно към горния етаж. - Благодаря ви за всичко, Арман.
- Моля ви, госпожице.
Вече бях поела по стълбите, когато той тихо ме повика и ме накара да се спра:
- О, госпожице...
- Да?
- Давид не ми е давал указания...
Наричаше го Давид, а не господин Давид или просто Господинът, което в неговата уста изобщо не звучеше прекалено фамилиарно и ни най-малко не накърняваше уважението, с което той очевидно се отнасяше към него.
- ...Госпожа вашата майка има ли намерение да се настани тук след сватбата?
Колкото и великодушно да бе предложението на Давид, то ни най-малко не въодушеви майка ми. Тя не бе съгласна да напусне Нантер, да се раздели със своята единствена приятелка, съседката госпожа Шапюи, нито с безбройните дребни навици, свързани с гаровия квартал и въобще с начина на живот. Докато все още можеше, щеше сама да ходи до хлебарницата или до аптеката и да взема автобус № 167, за да отиде до болница „Фурестие“
- Засега не. Благодаря все пак, че ме запитахте.
Той кимна с глава в знак на съгласие.
Макар да ми бе съвестно, че я оставям сама, лишавайки я и от присъствието на Фелисите, нейният любезен отказ напълно ме устройваше. Не можех да си представя каквото и да било общо между нейния свят и света на моя бъдещ съпруг. Определено щеше да се стигне до отхвърляне, както на присадката, така и на основата, защото социалната пропаст между тях беше прекалено дълбока. Въпреки любовта си към мен, Давид не би приел майка ми такава, каквато е. Макар между нас двете да съществуваше неразривна връзка, тя в никакъв случай не би могла да понесе живота в този свят на парите, властта и лицемерието.
- Скоро ли ще замине на лечение?
Едно от благоприятните последствия от обвързването ми с Давид бе, че се съгласих той да финансира изцяло лечението на мама в Лос Анджелес. Двайсет и пет хиляди евро, които той предлагаше незабавно да заплати в брой, макар все още да не се бе запознал с Мод.
- По принцип след по-малко от месец. Очаквам потвърждение от клиниката.
- Добре - охотно се съгласи той.
- Тъкмо се сетих: трябва да ви дам списъка с гостите от моя страна.
- Не се притеснявайте, не е спешно. При всички случаи Давид иска от мен отрано да предвиждам всичко.
- Много добре...
- Лека нощ, госпожице.
- Лека нощ, Арман.
Всички тези тревоги за бъдещето белязаха няколкото часа сън, които ми бяха останали. Когато се събудих, Давид, естествено, беше изчезнал, призован от ранна сутрин към безбройните си дневни задължения. В старата сграда, обляна от лъчите на утринното слънце, цареше необикновен покой, тъй като вероятно Арман бе извел кучетата на разходка. Ежедневната ми разходка от стая в стая по нощница и с боси нозе по хладния под ми доставяше истинска наслада. Грамадният пясъчен часовник в хола сияеше в целия си блясък, резултат от нощните грижи на Арман.
Веднага забелязах, че вероятно по нареждане на Давид той го бе обърнал. Първата песъчинка бе поставила началото на обратно броене и в долния съд вече се бе събрала малка жълта купчина. Колко минути или часове бяха изминали? И още колко щяха да минат, преди горният съд отново да се изпразни?
Благодарение на едно отражение забелязах няколко отвесно разположени надписа върху самото стъкло на този удивителен уред. Това бяха деленията на ск9ла от едно до петнайсет. Минути ли бяха това, часове... или дни? Предвид продължителните интервали до запълване на следващото деление, предположих, че по-скоро става въпрос за дни. Петнайсет дни. Две седмици, песъчинка след песъчинка до нашата сватба. Деликатната находчивост на този уред ме накара да се усмихна самодоволно. Не бях някое влюбчиво момиче, на което могат да замаят главата с романтични жестове, и все пак... какъв чудесен знак на внимание.