Едва тогава забелязах върху масичката, където Арман обикновено оставяше кореспонденцията на Давид, малък плик с цвят на жълтък, като тези, които се използват за изпращане на покани. Дали майордомът не бе решил да избърза, без да се допита до мен? Нямаше подател и аз се поколебах дали да го отворя. Тогава си помислих, че за близо три месеца съвместен живот нито веднъж не бях виждала почерка на Давид. Той постоянно ми изпращаше есемеси и писма по електронната поща, но никога не ме бе удостоявал дори с един ред, написан от собствената му ръка... Подобен пропуск би могъл да го постави сред заподоз-рените в случая с тефтерчето. А, не, невъзможно: не би могъл да бъде той!
Не издържах и със свито сърце се поддадох се на изкушението. Отворих плика и извадих сгънат на две лист. Перфорирана страница, напълно съвпадаща с онези, които получавах от седмици насам... Но все пак първата, която получавах на този адрес. Откаченият, който ме
преследваше, ме бе открил дори тук.
Написаното също ми бе познато, но по друга причина. Толкова познато, че за момент ми се зави свят:
„Така няма да успее да ви накара да се почувствате на седмото небе!“
5 юни 2009 година
Да „ви“ накара да се почувствате на седмото небе. Защо Давид би се обръщал към мен на „ви“? И въпреки това за момент си представих друга, този път наистина ужасяваща възможност: Давид е моят преследвач. Вярно бе, че нямаше никаква логика да говори за себе си в трето лице, при това сам да се унижава.
Нима до такава степен бе луд?
Друг въпрос, който да измести първия, но все така лишен от отговор: как би могъл да прочете мислите ми? Дали не ги бях произнесла на глас? Може би в състоянието, което се лута между съня и реалността... Мама твърдеше, че като малка съм имала няколко прояви на сомнамбулизъм. Ставала съм и понякога дори съм говорела насън. Дали това не се е повторило отново?...
Облякох се набързо и прекарах времето до обяд в трескаво преравяне на къщата, макар подобен глагол изобщо да не подхождаше на тази грамадна и разкошна постройка, която повече напомняше дворец. Дирех някаква бележка, написана от ръката на Давид. Не открих нищо в спалнята, която не след дълго щеше да бъде нашата спалня, нито в салона и в останалите общи помещения. Нямаше нищо на прословутата масичка за кореспонденция при входа. Що се отнася до работния кабинет, където вероятността да попадна на образец от почерка му логично бе най-голяма, вратата се оказа заключена. Не виждах под какъв предлог бих могла да накарам Арман да ме пусне вътре, без с това да предизвикам подозренията му.
- Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?
Завари ме на четири крака пред кошчето за отпадъци в кухнята.
- Не... - смотолевих аз. - Не, струва ми се, че хвърлих погрешка списъка за покупки, който си бях съставила.
- Много неприятно наистина... Искате ли да го потърся аз? Мисля, че донякъде познавам почерка ви.
Ако посланието върху откъснатото от тефтер листче не бе толкова интимно и двусмислено, непременно щях да се възползвам от случая, тъй като той познаваше достатъчно отблизо Давид. Само че... „Така няма да успее да ви накара да се почувствате на седмото небе!“
- Благодаря, Арман, аз ще се... ще се оправя. Така и така съм се захванала, няма нужда и двамата да се цапаме.
Засмях се нервно и той прие това за отговор и като покана да ме остави сама, след което незабавно се оттегли в съседното помещение.
И ето че най-сетне...
Тенисът с Франсоа, отложен за петък, 21 часа
Нямаше грешка, тази бележка върху жълта на цвят и зацапана с мляко и доматен сос хартия, бе дело на Давид. Почеркът му бе много по-закръглен и равен от този на анонимното послание. Не толкова нервен, почти женски. Резултатът от сравнението не будеше никакво съмнение.
Облекчението ми бе толкова силно, че известно време продължих да седя на пода, със задник върху студените кухненски плочки. Как съм могла да с усъмня в него?
Накрая прибрах новото послание в сребристия бележник при предишните, като известно време изучавах почерка на техния автор, чиято самоличност ми убягваше повече от всякога. Каква беше неговата или нейната цел? На какво се дължеше странното усещане за безпокойство, което лъхаше от тези небрежно, едва ли не конвулсивно надраскани букви? Защо имах усещането, че докато ги пише, техният автор е бил в плен на страдание?