- А!... - възкликнах аз. - Значи, вие сте домакинът?
- Домакинът съм, но на кредит, което ми струва майка си и баща си, но може да се каже, че все пак тук аз съм домакинът.
Имаше ли той майка, която да заблуждава чрез моето присъствие? Или бе принуден да убеждава инвеститорите, че влиза в правия път? Или дори по-зле: дали самата аз, без да си давам сметка, не бях концептуален хепънинг по идея на някого от тук присъстващите извратеняци? Момиче на повикване в страната на съвременното изкуство...
Не знаех как по-деликатно да се осведомя по въпроса.
- Вие...?
- Не. Не съм аз. Последвайте ме, ще ви представя.
Когато ми показа моя клиент, отначало помислих, че това е някаква неуместна шега: мъжът бе около четирийсетгодишен, пристегнат във втален костюм, с отворено над жилетката сако, с бастунче със сребърна дръжка в дясната ръка и лице, прикрито зад слънчеви очила. Албан ме повери на него, без да ме представи, и веднага се врътна, като се отдалечи с думите:
- Оставям ви. Отивам да оскубя китайците. Бизнесът си е бизнес, момичета!
Стоях като статуя пред непознатия, който свали тъмните стъкла и като начало мълчаливо ме огледа до най-малката подробност. Всъщност налагаше ли се да казва каквото и да било? Като се остави настрани доста гротескният му външен вид, той налагаше присъствието си с магнетизма на своя поглед. Макар кестенявите му очи да изглеждаха твърде обикновени въпреки златистия оттенък, който им придаваше осветлението, фактът, че бяха леко хлътнали, ги правеше рядко изразителни. В главата ми се мярна мисълта, че това е поглед на убиец, но аз се постарах веднага да я пропъдя. Напразно усилие, защото в този момент той се взря в мен и ме постави под властта си. Чувствах, че прониква все по-дълбоко в мен. Още преди да е продумал, успяваше да завладее съзнанието на своя събеседник.
- Добър вечер, Ел.
Останалата част от външността му напълно съответстваше на първоначалното впечатление: издължено овално лице, високи скули, изправена стойка, издаваща високомерие, донякъде сковано движение на главата и фини ръце на хирург или пианист...
Без всякакво съмнение се класираше в първата тройка на най-привлекателните ми клиенти. Липсваше му красотата на живите манекени, които привличат клиенти пред някои магазини и предизвикват възхищението на наивните момиченца, но притежаваше обаянието на пленителен герой от киното или сцената, благоволил да слезе сред нас, простосмъртните.
Не бе необходимо да оглеждам залата, за да установя, че цялото внимание е насочено към него. Особено на жените, които пърхаха край нас като листа, брулени от вятъра. А той не правеше нищо особено и дори съвсем нищо, защото просто стоеше неподвижен. Но дори и така смазваше мъжката конкуренция с величественото си излъчване. Несъмнено присъстваше и в същото време бе някак далечен, извисен над презряната човешка гмеж.
- Добър вечер - промълвих аз.
Той пристъпи към мен, накуцвайки, като се опираше с цялата си тежест на бастунчето от ценно дърво, и това ми даде да разбера, че недъгът му не е преструвка. Той обаче съвсем не накърняваше първоначалното впечатление, а напротив, засилваше чара му. Видът му не бе някаква обвивка или поза, а носеше белега на богата история, на минали болезнени преживявания, и това го правеше още по-обаятелен.
- Поне веднъж да не съм разочарован от прекомерните обещания на нашата приятелка Ребека.
Този комплимент и начинът, по който ми даде да разбера, че постоянно прибягва до нашите услуги, беше неприятен и дори груб. По принцип клиентите на „Нощните красавици“ се стремяха да ни предразположат, като се преструват, че отношенията между нас са нормални, все едно че за да се срещнем, не сме се ползвали от ничие посредничество. За него обаче това не важеше. Необичайната му откровеност ме раздразни. Сякаш бе решил изведнъж да помрачи първото впечатление, предизвикано от неговата поява.
- Ние обаче всеки път правим точно това - възразих аз доста рязко. - Изпълняваме обещанията си.
- Разполагате с цяла вечер, за да ме убедите... Ел.
Никак не ми харесваше начинът, по който отделяше името ми от останалите думи в изречението, сякаш си играеше с него като котка с мишка.
Без съмнение за изпълнението на тази моя последна поръчка бих предпочела някой добродушен и непохватен мечок, горд от факта, че се появява под ръка с мен, ала момичетата на повикване никога не поръчват вечерното меню.
- Дори не знам името ви - пристъпих аз към фронтална атака. - Вие сте господин...?
- Търпение... Ще го научите. И за това разполагаме с цяла вечер.
С всяка изминала секунда първоначалната магия все повече се разсейваше, а аз все повече губех самообладание. И все по-силно ми се щеше да избягам оттук. Мисълта за часовника във витрината на „Нативел“ обаче засега успяваше да ме задържи. Без този разкошен досадник и без неговите пари щях да се простя с намерението си да го купя. А за да сломи и последната ми съпротива, Ребека изрично бе споменала, че мога да искам от него двойна тарифа. Значи, налагаше се да издържа. Само че още колко време?