Сякаш усетил надигащата се в мен паника, куцият денди смени регистъра и се превърна в приветлив, дори закачлив събеседник, който ми зададе няколко любезни въпроса: студентка ли съм, или не? Парижанка ли съм, или от провинцията? Харесвам ли съвременното изкуство, или съм по-скоро безразлична?
Най-сетне благоволи да слезе от своя пиедестал.
- Признайте, че галериите не са от любимите ви места? - подхвърли той с по-открита, почти чаровна усмивка.
- Не... Не особено.
- В такъв случай ще ми позволите ли да бъда ваш водач?
- Мой водач?
- Е, да. За тази вечер. Трябва да знаете, че Давид Гарше е обещаващ художник и вече добре се котира в Ню Йорк и Лондон.
Давид. Значи, така се казваше художникът, който излагаше тук тази вечер творбите си. Усмихнах се вътрешно на съвпадението. Давид Барле. Давид Гарше. Смущаващо съзвучие.
- Съгласна съм, можете да ме водите - съгласих се аз, донякъде поуспокоена.
С вежливо движение той ми предложи ръката си. Тя бе тънка, мускулеста, но не прекалено, като от нея лъхаше трескава енергия, добре осезаемо постоянно напрежение. Увличайки ме пред една или друга творба от единия до другия край на галерията, непознатият се възползваше от нашата първа близост, за да прибегне до фамилиарни жестове, характерни за интимни познати. Дори си позволи да оправи един кичур, паднал на тила ми, като при това докосна гърба ми, по който незабавно мина електрически ток.
- Имайте предвид - подхвана той по-спокойно и дори сериозно, - че Давид е галено дете от богато семейство, който се опитва да заклейми произхода си.
- Щом го казвате...
След като намерението ми бе тази мъчителна за мен вечер да приключи колкото се може по-скоро, би трябвало да се представя възможно най-добре. Колкото по-малко се противоречи на подобни личности, толкова по-бързо те се изморяват от собствения си брътвеж. В това отношение той вероятно изобщо не се отличаваше от университетските професори, които си падат по доверчиви студентки и някои от които напразно се бяха опитвали да потърсят близост с мен.
От това разстояние долавях две нотки на неговия парфюм - ванилия и лавандула, стоплени от огъня, който сякаш постоянно го изгаряше отвътре.
- Така е. Социалното значение на неговото творчество минава далеч отвъд собствената му принадлежност.
При тези думи той ми посочи гигантската фигура, възпроизвеждаща Жирафата Софи, с грамадни гърди, стегнати в сутиен със съответния размер, и с прашки, впити между бутовете й.
При това движение под левия му ръкав се показа ръката му с татуирана върху нея буква, малко „а“, с връх на перо до нея. Невъзможно бе да се види какво има по-нагоре върху бялата му кожа.
- Съжалявам, боя се, че не ви разбирам. По какъв начин осмиването на играчките от детството и превръщането им в гротескни сексуални символи би могло... По какво всичко това се отличава от типа на еснафа, който плюе в супата?
Казах това, без да се замисля. Бе подразнил критичното ми чувство и то бе реагирало незабавно.
Очаквах да ме изгони без много обяснения (и без съответния хонорар) или поне да ме стрелне с огнения си поглед. Получи се обратното: в очите му проблесна любопитство, подчертано от усмивка, в която се четеше едновременно учудване и възбуда.
- Обърнете внимание на избора, Ел: Давид би могъл да се спре на играчки, в които вече се съдържа провокативен сексуален елемент, като Барби например, и да го експонира допълнително. Само че той е решил да превърне в символи на сексуалната еманципация именно предмети, синоними на детската невинност...
- Окей, щом казвате. И какво от това?
- Онова, което той иска да извади на показ, е бързината и силата, с която днешните деца преминават от природната си чистота към състояние на сексуални индивиди. Затова и слива в едно детето и сексуалния хищник. Плячката и ловеца.
Морализаторският оттенък на думите му ми бе леко неприятен. На всичко отгоре идваше от мъж, за когото не знаех абсолютно нищо, но който по всяка вероятност следваше строги принципи.
- Знаете ли на каква възраст децата за пръв път гледат порнографски филм? - продължи той, този път съвършено сериозно.