Канех се да му задам този въпрос, когато до него съвсем безцеремонно се долепи висока метиска в рокля на пайети, която прикриваше толкова малка част от тялото й, че напомняше по-скоро бански костюм. Жената отърка тялото си с идеални форми до суховатата снага на моя събеседник. За разлика от Давид, моя Давид, той не напомняше нито един известен актьор. Въпреки това особената му трескавост позволяваше да бъде причислен към типа на Уилям Дефо, Крисчън Бейл или Антъни Пъркинс, отличаващ се с белязана от тревожност и тайнственост физика. Лишен от красотата на статуя, но пламтящ.
- Ще тръгваме ли, Лулу?
- Да вървим. Ел, оставям ви в компанията на бъдещето на съвременното изкуство.
Въпросното бъдеще се загледа в острите върхове на обувките си.
- Почакайте... Тръгвате ли си?
За пръв път клиент ме изоставяше по този начин, предпочитайки обятията на момиче, сто пъти по-красиво и по-изтупано от мен. Пачките на роклята ми се разтрепериха от гняв и възмущение. Фактът, че ме зарязва по този начин, ме накара да забравя нощния бонус, от който неговото бягство ме лишаваше. Просто бях ядосана, че предпочитат друга пред мен.
- Не се бойте. Отново ще се видим - обеща той, хващайки през кръста гъвкавата лиана с цвят на карамел, която ме стрелна с черните си очи. - О, щях да забравя..
Какво ли забравяше той? Правилата на елементарната куртоазия? Или може би да ми плати? В зависимост от случая клиентът или даваше парите направо на мен и превеждаше съответната комисиона на агенцията, или, както постъпваха някои, които постоянно прибягваха до нейните услуги и имаха открита сметка, уреждаха всичко с Ребека, която след това ни възнаграждаваше по подобаващ начин. Не се осмелих да го запитам, но предположих, че принадлежи именно към тази привилегирована категория.
Той протегна ръка към ниския кок на моята прическа, който постепенно се бе смъкнал към тила ми. В момента, когато го докосна, замръзнах на мястото си.
- Какво има?
- Би трябвало да използвате по-скоро игла за коса, а не шноли - подсказа ми той, сякаш четеше мислите ми. - Така тилът ви ще се вижда. Жалко би било да го прикривате.
- Да, не знам. - промърморих аз.
- Приятна вечер, Ел.
Двойката скоро се изгуби сред гроздовете от гости, но аз продължавах да чувам тракането на бастунчето по излъскания бетонен под. Ала ето че мъжът неочаквано се появи отново сам и
приближи до мен. Какво още искаше?
- Сега си спомних, че дори не ви се представих.
- Вярно...
Помислих си, че е крайно време да го стори.
- Аз съм Луи...
Отговорът му изобщо не ме задоволи. Луи кой? Махнах с ръка, за да дам израз на моето любопитство.
- Луи.?
- Барле. Аз съм меценатът на Давид Гарше.
Луи Барле, повторих си наум аз, за да се убедя в съчетанието на тези две имена, което ми прозвуча като изстрел.
- ... и брат на Давид Барле.
Той отново се отдалечи, спря се за момент, усмихна се и подхвърли през рамо, като че граната, готова да запрати смъртоносния си вятър в лицето ми:
- Но вие вече го бяхте разбрали, нали?
Това бе братът на Давид, чиято снимка той все не ми показваше и с когото все отлагаше да ме запознае. Сега това вече бе сторено. И то при най-ужасните обстоятелства, които бих могла да си представя.
Двамата с онова същество този път наистина изчезнаха, а аз останах на място, разтреперана.
- Ел!
Албан, домакинът на вечерта, отново се появи изневиделица пред мен и ми подаде доста дебел плик.
- Вземете. Луи ми възложи да ви дам това.
- Благодаря, но дали. ?
- Шшшт, изчезвайте! Таксито ви чака отпред. Ще отворите плика в колата.
Без да си взема довиждане с художника, аз се втурнах навън, където ме чакаше голяма черна лимузина, наполовина паркирана на тротоара и с работещ двигател. Поколебах се какъв адрес да съобщя на шофьора, но накрая казах:
- Улица „Тур де Дам“ номер три, ако обичате. В Девети район.
Той потегли без какъвто и да било коментар, а аз се разположих на меката задна седалка и отворих плика, който Луи бе поверил на своя приятел галерист. Вътре имаше осем банкноти по сто евро, тъй нови, сякаш излизаха направо от печатницата на Банк дьо Франс. Осемстотин евро за мен, следователно точно два пъти повече, отколкото щях да получа, ако бях прекарала нощта в хотел „Шарм“. Възнаграждението напълно съответстваше на обещаното. Луи Барле се бе отказал да спи с мен под прикритието на анонимността. Ала все пак се бе възползвал от услугите ми, както би постъпил с коя да е куртизанка.
Неговата щедрост ме свеждаше до равнището на обикновена курва и той непременно си даваше сметка за това. Също както със сигурност знаеше, че скоро между нас ще се установят роднински връзки.