- Да, с удоволствие.
- Всъщност - продължи тя, сякаш животът й зависеше от това - той ще ви приеме в заседателната зала, защото в момента има среща в кабинета си.
- Добре.
Чувствах, че вече съм част от някаква игра, чиито правила не ми бяха известни и в която Клое играеше второстепенна роля. Затова и очевидно се намираше под голямо напрежение. От влизането ни в асансьора до прозрачната врата, пред която ме остави, поне десетина пъти погледна часовника си.
- Мога ли да ви предложа кафе? Или чай? Вода? Разхладителна напитка?
- Не, няма нужда. Благодаря.
- Окей. Господин Барле ще дойде само след...
За сетен път тя погледна часовника си.
- ...три минути. Най-много четири.
- Чудесно - отвърнах аз, като с мъка се сдържах да не избухна в смях.
После размислих и си дадох сметка, че това битие, в което дори секундата се цепи на две, бе ежедневие за клетото момиче, също както и за мъжа, с когото споделях живота си.
Разположих се в един от новите кожени фотьойли на колелца и запрелиствах икономическите издания, които открих на ъгъла на масата, когато зад остъклената врата се очерта нечий силует. Неговият парфюм, особено съчетание от лавандула и ванилия, достигна до мен още преди да съм открила присъствието му. Успях само да вдигна поглед от статията, която бях зачела разсеяно, и ето че откъм вратата чух гласа му:
- Ел! При нас, в цялото си великолепие! Каква чест!
Облегнат с две ръце върху дръжката на бастуна, Луи Барле ме гледаше с живите си очи, пристегнат във втален костюм като предишната вечер, и също толкова елегантен. За момент дъхът ми спря в гърдите. Вероятно съм изглеждала като умряла риба или нещо също толкова привлекателно, защото усмивката му стана по-широка и презрителният израз изчезна от лицето му, отстъпвайки място на онази приветливост, която той бе проявил в началото на нашата първа среща.
Ала можех ли да разчитам на доброжелателност от негова страна? Възможно ли бе да ме преследва чак дотук, без да получи онова, на което се бе надявал с посредничеството на Ребека?
Пристъпих решително и застанах тъй близо до него, че обяснението от негова страна бе неизбежно.
- Какви ги вършите тук?
- Какви ги върша ли?
Той видимо се наслаждаваше на нелепата ситуация, почти ликуваше. Неговата поява, дори по-неуместна, отколкото предишната вечер в галерията, ми подейства също толкова шокиращо. Онова, което най-силно ме смущаваше, бе, че това негово натрапчиво присъствие тук и сега изглеждаше напълно оправдано, и той го показваше с всяка клетка на тялото си.
- Смятам, че липсата на отговор от моя страна е достатъчно красноречива - казах натъртено аз. - Тази вечер не съм на разположение. Нито пък коя да е друга вечер.
- Това ми стана ясно от първия път.
Поне си признаваше, че той стои зад въпросната покана. Стоях пред него, обзета от бяс, готова да го сграбча за гърлото или да препъна недъгавия му крак.
- Защо тогава ме последвахте дотук?
- Не съм ви последвал. Можете да бъдете сигурна в това.
- Лъжете! - избухнах аз, като все по-трудно сдържах яростта си.
- Успокойте се. Просто Клое ме осведоми за вашето прист...
- Аха! Значи, е ваша съучастница!
Веселият глас на Давид ненадейно спука балона на гнева, който ме изпълваше цялата. След изненадата, която ме обзе, дойде и топлата му прегръдка.
- Значи, вече сте се запознали. Чудесно!
За Давид всичко бе „великолепно“ или „чудесно“. Ако не прибегнеше до някой от тези епитети, това означаваше, че положението е трудно, ако не и ужасно. В този момент той действително изглеждаше възхитен, че ни вижда заедно.
Луи се опитваше да прикрие ликуването си и се стараеше да улови погледа ми, за да може по-добре да ми влияе.
- Може и така да се каже.
- Това е ужасният ми брат! - пошегува се Давид, като го потупа по рамото. - А същевременно и директор по комуникациите на групата „Барле“
- Директор по... - смотолевих слисано аз.
- Единственият, който е изпълнявал тази длъжност... При това по възможно най-добрия начин.
Покровителственият тон на Давид очевидно предизвикваше у Луи крайно раздразнение. И въпреки това в присъствието на брат си той проявяваше сдържаност, която нямаше нищо общо с разюзданото му държание предишната вечер. Без съмнение спазваше задължителното за един служител уважение към началника. Или пък на блудния син към преуспелия брат.
Генералният директор се обърна към човека, който беше негова дясна ръка, и с професионален тон му заяви:
- Сега, ако нямаш нищо против... Искам да кажа две думи на Анабел. Насаме.