- Разбира се.
Луи се поклони раболепно, хвърли ми един непроницаем поглед и най-сетне се оттегли в дебрите на етажа, като известно време отражението на високия му силует се мяркаше по грамадните стъклени стени.
Луи Барле има стегнат задник, който добре се очертава под прилепналия панталон.
Задник, който веднага ти се иска за хванеш, да стиснеш и дори може би да ухапеш, да го...
(Анонимна, недовършена бележка от 6 юни 2009 г.:
по сотшеп!! )
- Скъпа?
- Да?
- Седни, ако обичаш.
Подчиних се и за пръв път се озовах пред Давид в позицията на тази, която трябва кротко да слуша, както се полага на една добра съпруга.
- Размислих по въпроса за твоя кастинг и изобщо...
- Да не говорим повече за това.
- Напротив... Нека поговорим. Днес следобед обсъдих положението с Люк Доре, директор на канала БТВ. Той отдавна имаше намерение да включи културно предаване във вечерния блок. Праймтаймът в четвъртък вечер открай време не е добре. Досега аз бях този, който натисках спирачката, но вече му дадох зелена улица.
Натискал спирачката. Зелена улица. Представена по този начин, работата на Давид изглеждаше не по-трудна от игра с детски автомобилчета. Игра, в която той, естествено, всеки път излизаше победител.
- И какво? - престорих се аз, че не разбирам накъде клони.
Той ме хвана за ръката.
- И така, госпожице Лоран... Би трябвало да кажа по-скоро госпожо Барле... Имам удоволствието да ви съобщя, че след няколко седмици започвате работа като водеща на културното предаване с широка тематика по канал БТВ, наречено Културен коктейл.
- Шегуваш се?
- Нищо подобно. Показах на Люк пробните ти клипове от Центъра за подготовка на журналисти. Много му харесаха.
- Само че, Давид... Никога досега не съм се появявала по телевизията!
- В такъв случай ще постъпиш като деветдесет и девет процента от телевизионните водещи: ще се учиш в процеса на работата.
Той пусна ръката ми, стана вероятно защото вярната Клое строго бдеше над разпределението на времето.
- Естествено, това е временна работа... Ако не ти хареса, можеш да я смениш. Сега трябва да те оставя. Вече закъснявам с две минути. Пак ще поговорим тази вечер.
Моят съпруг бе променил живота ми много повече, отколкото дори бях мечтала. В качеството си вече на мой работодател той ме остави, без да ми каже довиждане или да ме целуне.
За мое огромно съжаление двамата бяха един и същ човек.
Никога преди метрото до Нантер не ми се бе струвало толкова красиво, нито пък пътят от центъра на Париж дотам толкова кратък. Бях престанала да мисля за интригите на Луи и за не по-малко плашещите писма на моя преследвач. Струва ми се, че в един момент дори се усмихнах глупаво на човека срещу мен. Щеше ми се моето настроение да се предаде на всички пътници и те също като мен да се понесат на крилете на радостта. Може би исках твърде много...
Отвън светлината на залеза обливаше с приятни багри сивите жилищни блокове и те изведнъж ми се сториха красиви.
Бях толкова възторжена, че се отказах да ходя до полицейския участък в центъра, както бях решила, дори забравих да се отбия до хлебарницата и да купя сладкиши за мама, както правех обикновено. Предложението на Давид бе прогонило далеч от мен всякакви опасения и страхове.
- Няма значение - успокои ме още от вратата Мод, облечена във вечния си пеньоар. -Приготвила съм фрикасе по бабина рецепта.
На години тя изобщо не беше баба, но болестта вече й бе предала съответните черти: посивялото лице, върху което бръчките сякаш с всеки изминал ден ставаха по-дълбоки, мъчителната походка...
Отначало се въздържах да дам израз пред нея на сполетялото ме щастие, сетне дълго рових в чинията с телешко фрикасе, от което се носеше приятна миризма на индийско орехче и дафинов лист. Сякаш за да сподели радостта ми, Фелисите мъркаше и правеше осморки около краката ми.
Опитах се да омаловажа необикновените възможности, които ми предоставяше Давид, но майка ми веднага ги оцени по достойнство:
- Мила, та това е чудесно! Чудесно...
Тя ме прегърна с изнемощелите си ръце и ми се стори, че сякаш се вкопчва в мен, за да не залитне. Посегнах и я подхванах с една ръка. Погалих я с поглед, вперен в чинията пред мен.
- Да, разбира се...
- Но...?
- Чувствам се неудобно, че прави всичко това за мен.
- Защо?
- Сама разбираш: аз съм на двайсет и три години, едва-що завършила... А ще имам собствено предаване през най-гледаното време по един от централните канали във Франция. Даваш ли си сметка какво ще кажат хората за това?