- Ще кажат, че си ударила десетката - плахо се засмя тя, убедена, че използва младежки жаргон.
- Не... Ще кажат, че съм връзкарка. Ако не се окажа на висота, ще ме направят на пух и прах!
Тя допря буза до гърба ми, както правят децата. Гласът й, бездруго глух, стана още по-тих.
- Че ти непременно ще се окажеш на висота, Ел. Точка по въпроса.
- Мамо... - въздъхнах с усмивка аз. - Всичко това е прекрасно, само че повярвай ми, подобна
светкавична кариера, особено в тези среди, в края на краищата винаги излиза скъпо. Приятелката на шефа получава наготово цяло предаване... Това ще подразни всички: зрители, коментатори, да не говорим за останалите водещи, които съм изместила. Самата аз доста съм патила от подобни неща.
Сетих се за есемеса, получен няколко часа преди това, и незабавно го пропъдих от съзнанието си.
От близостта на мама чувствах обикновения й парфюм с аромат на роза, който се примесваше с миризмата на фрикасето.
- Не вярвам нито в късмета, нито в случайността - заяви тя с онази твърдост, която все още бе в състояние да проявява. - Ако нещо ти се е случило, значи си го заслужила.
- Хм...
- Сама каза, че Люк Някой си много харесал твоите записи?
- Да... Е, поне така ми каза Давид. Мисля си, че той просто е искал да се понрави на шефа си. Днес сама можах да се убедя, че в отношенията с подчинените моят любим никак не си поплюва.
- Мисля, че не цениш достатъчно приятеля си - укори ме тя тихо, но категорично.
- Не го ценя ли? Давид?
- Би могла все пак да имаш известно доверие в неговата преценка. В края на краищата сама каза, че той ръководи един от най-гледаните телевизионни канали. След като смяташ, че е достатъчно компетентен за този пост, не виждам защо да не му вярваш.
Изгледах я слисано с широко отворени очи. Сетне хвърлих поглед през открехнатата врата към дневната. На бюфета бяха подредени мои фотографии, които мама грижливо пазеше като спомен от миналите нищожни успехи през ранната ми младост: снимка от деня, когато излязоха резултатите от матурите, а до нея друга, заедно със София, с университетски дипломи в ръце.
- Нормално е да имаш съмнения, скъпа - продължи тя, като улови ръцете ми в своите, които бяха тъй изтънели. - Само че от висотата на своя пост Давид не може да си позволи подобно нещо. И е избрал именно теб.
Тя умееше да подбира думите, които носят светлина и вдъхват спокойствие. Правеше го всеки път, направи го и когато поисках да видя онова нищожество, наречено мой баща, когото познавах единствено от една избеляла снимка: той и аз, като бузесто бебе. Направена бе през 1987 година, малко преди той да изчезне от живота ни.
Ришар Родригес, началник-строеж, от испански произход, за когото мама се бе омъжила в последния момент и вероятно от немай- къде, бе заминал за съгласуването на някакъв проект в Квебек, уж за няколко седмици, но така и не се бе завърнал. Изчезнал бе яко дим.
- Благодаря ти, мамо...
Прегърнах я силно, за да споделя с нея малко от моята топлина.
- О, колко съм глупава... Щях да забравя най-важното!
Сключих ръце, обзета от детинско вълнение.
- Какво има?
- Почакай...
Втурнах се към антрето, разрових оставената на закачалката чанта и се върнах обратно, размахвайки дълъг плик, върху който имаше изображение на земното кълбо.
Мод разтвори въпросително очи.
- Какво е това?
- Та-та! - затръбих весело аз. - Какво е според теб: годишен абонамент за Дисниленд.
- Какво?
Поколеба се дали да се засмее, или да ме смъмри. Престорих се, че я удрям по лицето с плика.
- Нищо подобно! Това са билетите ни за Ел Ей! Преди малко ги получих от асистентката на Давид.
- Елей?
- Лос Анджелес, мамо... Трябва да влезеш в крак с времето. Излагаш се.
Когато спазвах известни граници, тя нямаше нищо против да я будалкам и да се отнасям с нея като с приятелка на моята възраст.
- Само да беше видяла физиономията на госпожа Шапюи, когато й казах, че това лято заминавам за Съединените щати!
- На бас, че не ти е повярвала.
- Ами да! Помисли си, че я поднасям. „Хайде, стига, ти и Америка...“
- Ще й пратиш пощенска картичка.
- И ти ще се подпишеш на нея. Тази дърта коза ще се пукне от завист!
Тя бръкна в плика, извади правоъгълниците от твърда хартия, отрупани с всякаква информация и кодове, и ги разгледа.
- Значи, заминаваме на двайсети юни?
Два дни след моята сватба, помислих си аз, като скрих от нея новината за това решаващо за мен събитие, тъй като не бях в състояние да споделя щастието си в момент, когато съдбата ми висеше на косъм.
Моята сватба... Дори на мен подобна перспектива ми се струваше нереална, тъй като все още никой от моето обкръжение не бе в течение. През редките мигове, прекарани заедно с Давид, той изобщо не споменаваше за нея, сякаш след като веднъж бе получил съгласието ми, останалото не бе нищо друго, освен поредица от незначителни сами по себе си формалности. Както бе обещал, Арман без мое знание се стараеше в уречения ден всичко да мине възможно най-добре и поради това не се допитваше до мен дори за най-елементарни подробности (изборът на поканите, цветята, менюто и пр.), за които получавах откъслечни сведения едва след като той вече бе взел решение. Дори София, която обикновено обожаваше да бъбри до безкрай на подобни теми, сега сякаш не смееше да споменава предстоящото събитие. Дали не завиждаше? Или пък се сърдеше, че не съм я помолила да ни кумува?