- Да, заминаваме на двайсети, защо? Да не си имала предвид нещо друго? - запитах я все така шеговито аз.
- А ти кога започваш на новата работа?
- По принцип след три дни, на девети. Във вторник.
Тя затвори плика и като улови ръцете ми в своите, тъй немощни ръце, погледна ме и заяви сериозно и решително:
- Ще замина сама.
- Какво? - възкликнах аз.
- Не можеш да дойдеш с мен. Тъкмо ще си започнала работа в телевизията.
- Мамо, та самолетът излита в събота! Няма никакъв проблем!
- Бъди разумна: няма да летиш до края на света и обратно в разстояние на един уикенд! А освен това за теб е важно! Не можеш да вземаш отпуск само няколко след като си започнала работа.
- Давид сам резервира билетите. А Давид е също и мой шеф. Ако имаше някакъв проблем, щеше да ми го каже. Нямаше да избере тъкмо тези дати.
Колкото и отслабнала да бе от болестта, тя си оставаше моя майка, способна да наложи мнението си само с един поглед. Само с една дума.
- Не, не... Ти оставаш тук, дъще. Ще отида там сама. Достатъчно възрастна съм, за да пътувам сама.
Каза го така, все едно че ставаше въпрос за няколкоседмично пътешествие на борда на трансатлантически лайнер, без какъвто и да било драматизъм.
- Не се притеснявам само за пътуването...
- Нали ти сама каза колко чудесна е клиниката, в която ме изпращаш, а медицинска сестра ще ме чака още на летището? Или се лъжа?
- Казах го... - признах с въздишка аз. - Клиниката наистина е чудесна. Една от най-добрите в света. В нея са лекували куп холивудски звезди и най-малко двама американски президенти.
- В такъв случай там не може да бъде по-зле, отколкото тук?
Не можеше, разбира се. Единственото, което можеше да й се случи в резултат от тази авантюра, бе да се излекува. Нещо, което въпреки всички грижи в болницата „Макс Фурестие“ в Нантер досега не се бе случило.
- Във всеки случай няма нужда да ти напомням, че когато ти си щастлива, и аз съм щастлива. А когато аз към щастлива...
Тя не довърши, вероятно от суеверие. Не искаше да описва своето бъдеще и предпочиташе да мечтае за моето, което в този момент й изглеждаше сияйно. Реших да не й противореча, отлагайки спора за по-късно.
Фрикасето напълно съответстваше на обещаващата миризма и забелязах, че мама се храни с по-голяма охота от обикновено. С облекчение гледах как апетитно поглъща късчетата сочно месо.
- Провери ли пощата си?
Все още не се бях регистрирала на новия адрес.
- Не. Защо? Да не е пристигнало нещо специално?
- Нищо особено. Обикновените неща: сметки, проспекти... А, не. Я виж.
Тя изведнъж скочи неочаквано пъргаво и се втурна към масичката в антрето.
- Имаш някаква странна покана.
- Защо „странна“...?
Въпросът ми замръзна във въздуха едновременно с вилицата.
- Защото липсва адрес на подателя. Само твоето име.
Това означаваше, че поканата е пусната направо в нашата пощенска кутия. Неизвестният подател не само знаеше, че кореспонденцията ми пристига на адреса на мама, но и че редовно идвам да я проверя. В ума ми се мярна мисълта, че така постъпва и авторът на бележките в моето тефтерче.
Не очаквах никаква поща. Ако Давид бе решил да ме изненада по някакъв начин, в никакъв случай не би използвал този адрес.
Със ситни крачки мама се върна на масата и ми подаде въпросния плик. Стори ми се, че ще припадна. Мама замръзна на мястото си, стиснала хартията в ръка.
- Да не ти е зле? - тревожно запита тя.
- Не. Добре съм...
Хартията със сребристи пайети напомняше поканите за сватба или за раждане, както и за светски събития - като вернисаж или предпремиерно представление.
И преди всичко разпознах оттенъка на моя „Десет-пъти-дневно“. Как бих могла да си въобразя, че е някакво съвпадение? Това бе твърде рядък, твърде особен цвят.