- Няма ли да го отвориш?
Пликът не бе залепен, а само подпъхнат и всеки би могъл да прочете съдържанието. Не знам защо, но от тази мисъл по гърба ми полазиха студени тръпки.
Първото нещо, което открих вътре, бе магнитна карта от твърда пластмаса. За втори път едва не припаднах, когато видях логото върху нея:
Хотел „Шарм “
Значи, и това му бе известно...
Тъй като стаите в този хотел не бяха номерирани, не можеше да се разбере за коя от тях е тази магнитна карта. Странно, но след първоначалния шок - мисълта, която мина през главата ми, бе, че без тази информация картата е неизползваема.
В този хотел съм имала няколко любовни срещи, но нито веднъж не съм стигала до
оргазъм. До този момент не съм дала своя принос към призраците на насладата между тези
стени. Толкова важно ли е това?
(Недовършена анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: какво би могъл да знае той? Та той не се намира между краката ми, за да знае какво чувствам и какво не!)
От другата страна на картата бе залепена розово листче. Донякъде бях разочарована, когато установих, че почеркът на бележката се отличава от този на тайнственото послание, отправено към моето тяло.
Скъпа Зела,
тази вечер в двайсет и два часа.
Бъдете точна.
Не вземайте със себе си мобилния телефон.
Вторият почерк ми се стори по-старателен другия. Беше по-спокоен и равен, дело на невъзмутим човек. Докато в първия имаше нещо тревожно и болезнено.
- Лоша вест ли? - запита майка ми, разтревожена, като ме видя пребледняла.
Прочетох самата покана и отговорих, вече напълно наясно с положението, почти без да си кривя душата:
- Да... Впрочем права си, това е покана.
Текстът върху картончето бе печатен. Състоеше се обаче само от едно изречение, което се мъдреше в средата на безупречно белия правоъгълник:
1 - Ще възлюбиш своето тяло
Аналогията с декалога не можеше да ми убегне. По време на следването бях минала няколко часа семинарни занятия, посветени на различните литературни форми в Библията: проповед, притча, псалм и пр. Сред тях бяха и Десетте Божи заповеди.
- Така ли? И за какво?
Мод винаги бе проявявала съвършена дискретност по отношение на моя личен живот и това до този момент ми бе позволило да отклонявам постоянните й молби за среща с Давид. Сега обаче не можеше да сдържи любопитството си.
- За... За маскен бал.
- Наистина ли? Чудесно! Твоето училище ли го организира?
Принуждаваше ме да импровизирам.
- Да. Председателят на Сдружението на бившите възпитаници живее недалеч. Затова за по-лесно лично е пуснал поканата в пощенската кутия.
- Само че май не си много въодушевена? - отбеляза тя, като си наля половин чаша червено вино.
- Сама знаеш, че открай време не харесвам масовките.
- Върви все пак! Ще се позабавляваш.
След като родната ми майка ме насърчаваше...
Този път самоличността на подателя беше почти сигурна. Кой друг, освен Луи, би могъл да ме кани в хотелска стая за услуга, която вече е заплатил? Ала онова, което ме разстройваше дори повече от това предположение, бе възможността той да е същият онзи човек, който от седмици насам ме преследва с неприлични бележки. Мъжът от тефтерчето. Този извратен тип си бе втълпил, че трябва да се заеме с моето сексуално възпитание. Кой би трябвало да се заеме с тази задача, бях се запитала аз през онази вечер, докато бях в неговата компания. Ето че сега получавах отговора...
За момент си спомних, че само преди няколко часа бях заедно с Давид и Луи в заседателната зала на върха на офис сградата. На тяхната офис сграда. Срещата едновременно с двамата братя Барле бе оставила у мен странно впечатление, не само неприятно, а почти противоестествено: единият от двамата беше излишен, но не бих могла да кажа кой точно. Сякаш китките им бяха израз на всички разлики между двамата: китката на Давид с гривна от светла коприна, и по-тънката, татуирана китка на Луи, която до този момент не бях видяла
изцяло.
Внезапно звънецът на входната врата ме откъсна от тази загадка без решение. Мама неусетно за мен бе отишла до прозореца, несъмнено привлечена от бръмченето на мотора, което толкова ненавиждаше.
- Това е Фред - кратко ми съобщи тя.
- Какво иска?
- Да прибере нещата си от твоята стая.
- Беше ли те предупредил, че ще идва?
- Ами да... Спомена ми само, че щял да мине някоя вечер.
Бившият ми не правеше нищо по цял ден, но уж случайно пристигаше тъкмо по време, когато беше сигурен, че ще ме завари тук. Звънецът отново се обади нетърпеливо.
- Върви в мазето - нареди ми мама.