- Какво?
- Казвам ти да слезеш в мазето. Там няма да те търси.
- Няма никаква причина да се крия от него. Просто не го обичам, и толкова...
- Тъкмо в този момент не се нуждаеш от кавги - уморено настоя тя.
Ала Фред не бе чакал покана и вече се намираше пред входната врата. Силуетът му се очертаваше иззад цветните стъкла, само на три крачки от нас.
- Анабел?
- Слизай! - прошепна ми мама.
- Анабел? Видях, че си тук. Отвори!
Вече блъскаше с юмрук по стъклото.
- Отвори, мамка му! Аз съм!
Застанала от вътрешната страна на входната врата, мама явно беше едновременно ядосана и изплашена.
- Нали не си забравила? Аз съм оня пич, когото ти заряза като последното лайно!
Вече бях протегнала ръка към дръжката, но мама цъкна отрицателно с език.
- Анабел, забранявам ти да отваряш тази врата. Пиян е като свиня - едва чуто каза тя.
Дрезгавият, заплашителен глас на рокера показваше, че тя има право. Фред явно не беше на себе си.
- Искам само да поговорим...
После добави по-меко:
- Дължиш ми поне пет минути, нали? След това те оставям цял живот да правиш каквото си щеш. Пет минути. Ел... Само пет минути.
- Тя не иска да разговаря с теб, Фредерик.
Очевидно намесата на болната го смути, защото той се обади с още по-примирителен тон:
- Съжалявам, Мод... Не исках да ви плаша. Просто искам Анабел да ми го каже в лицето.
- Какво да ти кажа, по дяволите?
- Че всичко между нас е свършено...
- Аз ти го казвам: всичко приключи! - кресна със сетни сили майка ми. - Приключи, и точка!
Последва мълчание от негова страна, сред което той отново премина в настъпление, все пак разколебан от получения отпор.
- Защо говорите така?
- Защо това е положението. Тя си има друг приятел. Свестен мъж.
„Недей!, умолително я погледнах аз. Не му казвай това!“
- Какъв е тоя?
И докато тя разказваше на вече неподвижния, прегърбен силует отвъд стъклото, за Давид, за бъдещата ми кариера, за мечтания дом, за несъмнените ми бъдещи успехи, за щастието, което ме очакваше, но с друг, моите мисли отново поеха в различна посока.
...Пликът.
Появата на Фред не ми бе дала възможност да обърна внимание на необичайната му тежест. На дъното, под поканата открих голям секретен ключ, излъскан от употреба. Нищо не показваше за коя врата е предназначен. Освен че не беше ясно какво се очаква от мен тази вечер и странната грешка при изписване на името ми: Зела.
Въпреки това бях изпълнена с увереност, чувствах се не по-малко пияна под нейното действие, отколкото мъжът отвъд вратата под действието на мъката: нямах друг избор, освен да отида на тази среща.
Сега вече нямаше място за колебание.
Когато следвах журналистика, нашият преподавател по методология твърдеше, че зад всяка поговорка се крие известна истина. Ала човек трябваше да го изпита на гърба си, понякога дори да плати висока цена, за да се убеди в тази азбучна истина, да открие онова, което се крие зад наглед простите думи.
- Когато човек съпреживява поне малко онова, което пише, без да се прави на интелектуалец... - назидателно говореше той, сучейки върха на рунтавите си мустаци - думите могат да придобият неподозирана сила. Те са онова, което чувствате. Превръщат се в неделима част от самите вас.
За съжаление, не можех да намеря думите, с които да опиша трескавото състояние, в което се намирах с настъпването на вечерта. Червей ли ме глождеше отвътре? Кукувица ли ми бе изпила ума? Или треперех като заек? Целият този бестиарий беше налице, но имаше и още нещо. Някакво глухо, но мощно вълнение.
След като пъхнах сребристия плик до неговия по голям брат, бележника, се запътих бързешком към спирката на метрото. Междувременно Фред беше вдигнал обсадата. Беше капитулирал, без обаче да обещае, че няма да се появи отново с претенции за един последен разговор на четири очи.
В полупразния вагон, тъй като по това време потокът пътници се движеше в обратна посока, се опитах да надмогна шума, като няколко пъти набрах номера на Ребека. В крайна сметка, мислех си аз, нали тя бе свързала с мен по-големия от братята Барле? След това потърсих самия Луи на служебния му телефон. Същинска лудост. Затворена в клетката за транспортиране, Фелисите не одобряваше, като мяукаше сърдито.
Първия път попаднах на телефонен секретар, а втория - на кисела секретарка, която твърдеше, че нейният шеф вече си е тръгнал.
- Можете ли да ми дадете номера на мобилния му телефон?
- Не, съжалявам, нямам право да ви свързвам с него - издекламира тя.
- Вижте какво, много добре разбирам, че сте длъжна да пазите личния му живот, само че бях назначена от самия Давид Барле. Можете да направите справка при Клое.