- Изобщо не се съмнявам в думите ви. Само че нямам право да ви свързв...
- Отлично! - прекъснах аз механичното й каканижене. - Разбрах! Аз обаче се опитвам да ви обясня, че съм...
Приятелка на големия шеф? Бъдеща негова съпруга? Как да кажа подобно нещо, без да излезе, че се хваля или че гледам отвисоко на това момиче, което по всяка вероятност бе родено в същите предградия като мен?
Накрая все пак обявих:
- Аз съм новата водеща в праймтайма на БТВ.
Никак не беше сигурно, че от моя страна това няма да про-звучи още по-неприятно.
- Нищо не мога да направя - изджавка тя, очевидно изплашена, че може да загуби работата си или че може да разсърди началника на своя началник. - Наистина съжалявам.
Следващият тунел, под Дефанс, където линията навлизаше в чертите на Париж, сложи край на този оживен разговор. Той ми попречи също така да споделя моята дилема със София, тъй като връзката окончателно прекъсна.
На всяка следваща спирка отлагах решението си за по-нататък, накъдето вихрено ме носеше влакът. Ако отида в хотел „Шарм“, това ще означава, че приемам извратената игра, която Луи бе започнал по време на нашата първа среща. Дори преди това, размишлявах аз с пламнала глава, защото неуместните му писма предхождаха запознанството ми с Давид. Ако пък откажех, поемах риска той да разкрие пред Давид всичко, което знае за мен. От друга страна, родството му с моя бъдещ съпруг не ми позволяваше да предприема действия срещу него, както смятах преди. Не можех да съобщя в полицията, без това да повлече със себе си сериозни последици. А тефтерчето, което винаги носех със себе си, бе пълно с бележки от най-интимен характер, при това от първо лице, и поради това не би могло да послужи като доказателство. След като веднъж го бях допуснала в живота си, то ме правеше отговорна не по-малко, отколкото самият автор на писмата.
Ала към тази ясна като бял ден ситуация, над която тегнеше неминуемата заплаха от шантаж, се прибави и нов аргумент, който само няколко дни преди това би бил за мен съвършено чужд: любопитството. Все още отказвах да определя по друг начин онова едва доловимо смущение, белязано от раздразнение и гняв, което се надигаше у мен при мисълта за Луи.
- Добър вечер, госпожице. Давид ми възложи да ви предупредя, че тази вечер няма възможност да вечеря заедно с вас.
В дома Дюшеноа, където осветен беше само приземният етаж, цареше онази характерна за старите сгради тишина, която означава, че стопанинът не си е у дома. С парцал в ръка Арман стоеше на площадката, подплашен като готвач, изненадан в момент, когато приготвя кулинарен специалитет.
- А... Добре.
Бях малко изненадана, че Давид не ме бе предупредил лично, но после се сетих, че през това време съм била без обхват в метрото и че трите пропуснати повиквания са били от него.
Най-сетне пуснах Фелисите от клетката под изумения поглед на стария прислужник. Тя направи няколко колебливи крачки по шахматните квадрати на мраморния под, като душеше въздуха. Сигурно долавяше миризмата на Синус и Косинус, които се бяха заврели някъде.
- Изглежда, срещата с корейските партньори ще се проточи. Предлага ви да не го чакате.
- Окей. Можем да хапнем, нали? - предложих аз на Арман, все едно че беше случайно наминала приятелка.
- Това е предвидено. Ако сте гладна, вечерята ви очаква в кухнята.
- Не съм гладна. Просто умирам от глад.
Не беше вярно. Все още не бях смляла ранната вечеря заедно с мама. Мисълта за втора вечеря изобщо не ме привличаше. Ала престорената веселост беше единственият лек, който в момента намирах срещу разнопосочните чувства, на които бях в плен. Ала възторгът ми бе съвсем искрен, когато повдигнахме металните похлупаци и видяхме съдържанието на двете чинии пред нас.
- Скариди соте в собствен сос с шампанско - обяви тържествено Арман.
Рецептата принадлежеше на главния готвач в „Дивелек“! Не можех да дойда на себе си и продължавах да се смея като момиченце, получило коледен подарък. Оказаното към мен внимание бе възхитително, уместно и напълно достатъчно, за да разсее съмненията ми.
- Давид сметна, че ще бъдете доволна.
- Това е... невероятно! Благодаря.
В своя порив звучно целунах сухата като пергамент буза на Арман. Той ми отвърна с плах жест, като посочи платото със златисти скариди, което ни очакваше.
- На масата? - предложи поруменял той.
- На масата!
Удоволствието от храната бе равно на първата подобна вечеря. Помислих си, че въпреки своята скромност, с тези си умения Арман спокойно би могъл да отвори собствен ресторант, вместо да понася съдбата на безименен слуга. Ала доволната усмивка, с която посрещаше моя възторг, ме възпря да захващам тази тема.