- Не знам дали сте обърнали внимание, че от известно време получавам писма. Анонимни писма.
- Анонимни?
- Кратки бележки върху сгънати на четири перфорирани листи, адресирани до мен... Оставяте ги на масичката заедно с останалата кореспонденция.
- А, да...
Той съпроводи отговора си с гримаса:
- Наистина ги забелязах, но тъй като държа да не се намесвам...
- Не се притеснявайте, Арман - успокоих го аз. - Зная, че вие сте изключително дискретен. Питам се само дали по този повод сте забелязали нещо необичайно... Или пък ви се е случвало да разговаряте с пощальона?
- Питах го наистина, но той не доставя поща без марка и адрес. Човекът, който ви изпраща тези писма, явно ги пуска лично в пощенската кутия. Ако желаете, в рамките на моите възможности мога да следя кой минава пред входа.
- Да, точно това имам предвид. Би било много любезно от ваша страна.
- Смятате ли, че е уместно да съобщим в полицията?
- Не... Благодаря, няма нужда. Не мисля, че трябва да стигаме дотам.
„Да стигаме до Луи“, помислих си аз.
Възползвах се от случая и възприех доверителен тон.
- Арман... Добре ли познавате Луи?
При споменаването на брата на неговия работодател той леко сви вежди, сбърчи чело и изведнъж стана сериозен.
Тропот на горния етаж ми подсказа, че двата мопса на Давид и моята котка са се запознали. Не се чуваше ръмжене или мяукане: вероятно си играеха.
- Почти толкова добре, колкото и господин Давид. Както вече ви е известно, бил съм на служба още при техните родители. Ето защо, без да се хваля, бих могъл да кажа, че и двамата израснаха пред очите ми.
- А дали...
Не продължих въпроса, защото върху лицето му прочетох в какво неудобно положение би го поставил той.
- Да?
- Има ли някакви причини, поради които Луи би могъл да бъде недоволен от брат си?
- Майка ми често повтаряше: „Покажете ми семейство, в което всяко от децата по една или друга причина да не е недоволно от своите братя и сестри, и аз ще го сложа в рамка“.
- Това е вярно - съгласих се аз, без да бъда кой знае колко убедена от твърдението му. - Само че дали в техния случай няма някаква... по-специална причина?
Въпросът изобщо не го изненада, но очевидно го смути. Той си наля нова чаша бяло вино, отпи от нея и едва тогава се реши да отговори. Червените петна по носа му и необичайно големият брой празни бутилки вино „Пуйи“ и „Монраше“, които бях забелязала в килера, доказваха, че Арман проявява определено, дори прекомерно влечение към чашката.
- Ако ви говоря за Давид и Луи, без преди това да спомена за Андре Барле, все едно че нищо не съм ви казал...
- Бъдете така добър - усмихнах се окуражително аз.
След като още веднъж отпи от ароматната течност, той най-после започна. Ако наострех уши, сигурно бих могла да чуя как силициевите кристали падат в пясъчния часовник и щяха да падат до момента, когато самата аз щях да падна в обятията на Давид, вече като мой съпруг.
- За да бъдат разбрани отношенията между братята Барле, би трябвало да се има предвид откъде е започнал техният баща, с други думи, почти от нищо. След войната той бе наследил малка мебелна фабрика, недалеч от Нант, която бе оцеляла единствено благодарение на производството на груби дървени ковчези. Истината е, че по онова време клиентите не бяха дотам придирчиви.
Потреперих, като си представих дългата редица борови дъски, и дори не обърнах внимание на необичайната за моя събеседник проява на черен хумор.
- Значи, ковчези?
- Тогава никой не можеше да си позволи да поръчва мебели, но можете да ми повярвате, че ковчезите се харчеха повече от всякога.
На колко години ли е бил Арман през войната? Не беше чак толкова стар, че да е си спомня страданията по време на окупацията.
- Само че те със сигурност не са забогатели от погребенията? - обадих се аз с надеждата това наистина да не е така.
- Не! Пиер, бащата на Андре, вече бе разнообразил производството. От дървообработването премина към хартията. А от хартията към печатарството и издателската дейност. Инвестира в няколко местни вестника, сред които и Салю, който по-късно бе заподозрян в сътрудничество с окупаторите.
- А след това? Какво стана след освобождението?
- Изглежда, бащата и синът са подкупили когото трябва, защото като с вълшебна пръчица Салю се превърна в Осеан либере, един от основните глашатаи на Съпротивата в Западна