- Да, впрочем малко преди да почине. Макар всичко да стана някак ненадейно, той сякаш бе предчувствал края.
Съмненията на Арман относно обстоятелствата около смъртта на Андре не ми убягваха, но се въздържах от коментари.
- Нима сблъсъкът между тях е продължил?
- С още по-голяма сила! Поемайки управлението на компанията, Давид спечели важна победа, но двамата продължиха да си отправят взаимни предизвикателства: най-красивата любовница, най-скъпият часовник, най-умелата инвестиция и пр.
Случайна или не, смъртта на Андре била така внезапна, че той дори не успял да надуе свирката за край на състезанието. Арбитъра го нямало, а мачът продължавал година след година до ден-днешен. Макар осиротели, двамата играчи се изтощавали взаимно в безкрайни продължения, използвайки всеки удобен случай.
- Значи, никой от двамата нито за момент не се е почувствал истински победител?
- Боя се, че е така - глухо потвърди той.
Ала с обявата за предстоящия си брак Давид очевидно се канеше окончателно да нокаутира Луи. Достатъчно бе в близко бъдеще да си родим дете и победата би била налице, независимо от мнението на съперника. Потомството би решило бъдещето и би утвърдило Давид като глава на фамилията Барле.
При това положение ми бе чудно как загубилият Луи е приел охотно предложения от неговия брат пост на директор по комуникациите. Как се е съгласил да бъде негов подчинен? Или може би просто се е престорил, че тази второстепенна позиция го задоволява. Може би е решил именно чрез мен да осъществи коварния си план за реванш.
При тази мисъл си спомних каква енергия изпълваше това длъгнесто тяло и как тя преминаваше у мен и при най-слабото докосване.
- Значи, това е цялата история...
Гарвановочерните му вежди се вдигнаха очаквателно, сякаш той разчиташе на по-различна реакция от моя страна. Ала какво бих могла да добавя? Че се чувствам като най-обикновен трофей? Като топка, поставена върху точката за изпълнение на дузпа?
С все сили се опитвах да пропъдя тези унизителни за мен сравнения и да си припомня всички знаци за любовта на Давид към мен до тази вечеря, която той се бе постарал да бъде съвършена въпреки отсъствието си.
- Той наистина ме обича - казах аз като признание за някаква слабост. - И аз също го обичам.
Гласът ми леко трепереше.
- Искрено се надявам и двамата да бъдете щастливи.
Като си помисля, че говорех за любовта си към Давид пред човек, когото почти не познавах, а нямах смелост да съобщя за предстоящия ни брак на родната си майка... Подирих оправдание във факта, че неочакваната поява на Фред ми бе попречила. Вярно е, че днес бях на път да й разкажа всичко. Само че самата аз не бях убедена в това. Гледах някак отстрани на този „най-прекрасен ден в моя живот“, който скоро щеше да настъпи и в чиято подготовка не вземах никакво участие.
Потокът на обзелите ме чувства внезапно бе прекъснат от вибрациите на телефона. Извадих го и прочетох пристигналото съобщение. То се състоеше от две снимки: на първата тъкмо влизах в хотел „Шарм“, а на втората, същия ден, но по-късно, което личеше по вечерното осветление, излизах от хотела. Двете бяха направени от една и съща гледна точка. Очевидно човекът, който ме бе заснел, през цялото време бе останал на своя пост. При това бях сигурна, че съм облечена както вечерта, когато за пръв път срещнах Давид. Когато прекарах нощта в „Шарм“ с неговия стар приятел Маршадо. Потреперих.
Към съобщението нямаше никакъв текст, но въпреки това то бе напълно недвусмислено. Очакваха ме точно на това място. И то след два часа.
Веднага.
Дискретен, изящен, романтичен. Такъв ми се стори тази вечер хотел „Шарм“
Друга литературна игра, която предлагаше навремето нашият мустакат професор, докато поглаждаше лисата си глава: възлагаше ни да определим всяко нещо, място, личност, ситуация или усещане, само с три епитета. „Те са напълно достатъчни, заявяваше той. Не претрупвайте написаното от вас с образи. По-добре три добре подбрани прилагателни, отколкото дълги, мъгляви метафори.“
„Шарм“ отстоеше само на триста-четиристотин метра от моя нов дом. Въпреки стръмното изкачване по този участък от улица „Ларошфуко“, стигнах там за не повече от няколко минути, без да поглеждам към лъскавите витрини на музикалните магазини, каквито в квартала имаше много.
Мястото, където пътят ми излизаше на улица „Пигал“, представляваше малък, издължен триъгълен площад, чиято южна страна бе заета от хотел „Шарм“. Онова, което веднага се набиваше на очи, бе относително тясната фасада на сградата: само по два високи прозореца на всеки от петте етажа, с кървавочервени цветя пред тях.