Задъхана, облечена набързо, бях оправдала припряното си излизане със спешно обаждане на София, а сега пристигнах тъкмо в момента, когато телефонът в малката кабина до входа упорито звънеше.
Вдигнах слушалката от синята стойка и се озърнах наоколо в опит да открия предполагаемия наблюдател. Никак не се чувствах удобно в този посредствен шпионски роман, където бях попаднала въпреки волята си.
- Ало?
Зад трите хилави дръвчета - може би габъри?4 - не би могъл да се скрие никой любопитен. Нито пък зад редицата паркирани за през нощта скутери. Известно време в слушалката се чуваше нечие равномерно дишане, след което човекът отсреща неочаквано затвори.
4 Игра на думи: на френски скагте - чар, но и габър. - Б. пр.
Входът на хотела откъм улица „Пигал“ също бе подчинен на дискретността. Липсваше прекалено видима табела, нямаше и привличащо погледа стълбище с козирка. Дори названието на хотела можеше да се види само върху малка хромирана плочка.
Хотел „Шарм“
Оригинално обзаведени стаи, под наем на час
Бях трескава. Изтръпнала. Възбудена?
Макар да не влизах за пръв път в хола, се почувствах като девойче на абитуриентски бал преди първата любовна среща. Борех се с това нелепо усещане, поех дълбоко въздух, за да превъзмогна мощното чувство, което бе свило на топка стомаха ми, и отправих към плешивия гигант съучастническа усмивка.
- Добър вечер, господин Жак.
Той ме позна и вечно ококорените му сини очи блеснаха приветливо.
- Добър вечер, госпожице. Желаете ли стая?
- Всъщност... Вече имам карта.
Измъкнах от джоба си твърдия пластмасов правоъгълник и му го подадох. Той не прояви нито изненада, нито одобрение, а просто я пое.
- Добре. Вероятно са ви я дали предварително?
- Значи, не сте ми я изпратили вие... - промълвих аз на самата себе си.
- Не, не съм аз. Клиентите ми ги връщат, когато напускат, но през останалото време спокойно могат да ги задържат.
- Разбирам. А имате ли представа за коя стая е предназначена?
- Да, разбира се.
При тези думи той пъхна картата в процепа на четящото устройство и обърна изпъкналите си очи към екрана на гишето.
- Виж ти! Много странно... - въздъхна той.
- Какво има?
- Нищо, просто... В картата липсва всякаква информация и все пак...
- Все пак?
- Магнитната лента още е активирана. Изглежда, не е преформатирана.
- Какво следва от това?
Чувствах се закъсняла. Раздразнена. Нетърпелива?
- Уви, виждам само едно решение: да пробваме на всички вече наети стаи. В момента те са... единайсет. На четири от петте етажа.
Всяка секунда, която ме делеше от развръзката, засилваше у мен онова впечатление, че съм на път да извърша предателство, което ме преследваше още от напускането на дома Дюшеноа. Не можех да причиня това на Давид... и трябваше да го направя заради него. Заради нас. При това положение за мен нормален изход нямаше и затова всичко трябваше да приключи тук, тази вечер. Бързо. Дори и ако се окажех в някоя от тези стаи с Луи.
- Почакайте...
В този момент се сетих и извадих от сребристия плик големия секретен ключ.
- Това говори ли ви нещо?
Предметът го накара да се усмихне развеселено.
- Не... Съжалявам. От двайсет години насам не използваме подобни антики.
- Жалко.
Вече съвсем обезсърчена му показах розовата картичка.
- А това?
Скъпа Зела, тази вечер в двайсет и два часа.
Бъдете точна.
Не вземайте със себе си мобилния телефон.
Сега вече усмивката му стана по-широка и аз разбрах, че решението е налице.
- Човекът, който ви е изпратил това, познава нашето заведение, Ел.
Струва ми се, че за пръв път се обърна към мен с умалителното ми име. Вероятно някой негов клиент му го бе доверил.
- Какво искате да кажете? - настоях аз.
- Зела не е грешка при изписването на вашето име. Това напомня фамилията на една от най-известните куртизанки.
...на които бяха назовани стаите в хотела.
- Така ли? И коя е тя?
- Не коя да е. Маргарита Гертруда Зела.
- Моля?
Напразно напрягах мозъка си...
- Ако предпочитате, Мата Хари.
Разбира се, предпочитах.
- Пети етаж - превари той моя въпрос. - Последната врата отдясно, след като излезете от асансьора. Така или иначе, Изиам ще ви упъти.
Изиам? За пръв път чувах това екзотично име.
Друга особеност на хотел „Шарм“ бе, че открай време и още повече сега, на всеки етаж имаше камериер.
Камериерът, който ме посрещна на петия етаж, беше пакистанец или може би шриланкиец, с мургава кожа и ослепителна усмивка. Дългите му мигли вероятно бяха изкуствени и придаваха на погледа му мекота, която веднага вдъхваше доверие.