Щом излязох от асансьора, той изключително любезно ме запита коя е моята стая и забързано ме отведе пред тъмночервена врата без каквото и да било обозначение.
Там не поиска бакшиш, а само запита:
- Ще се нуждае ли госпожицата от още нещо?
- Е, не... Не мисля.
Не се нуждаех от помощ, освен да поставя на мястото му онзи, който ме очакваше в тази стая. Щеше ми се да мога да приема онова, което ми предстоеше, хладнокръвно и дори с насмешка. Ала в момента нервите ми бяха опънати до скъсване и възприемах болезнено и най-малкия шум, най-незначителната игра на светлината върху червената врата. Мисълта какво ме очаква отвъд нея напомняше най-страшните кошмари от детството.
Изиам ме остави сама и след като стоях известно време със затаен дъх, накрая се осмелих да пъхна магнитната карта в четящото устройство. Чу се механично щракане, последвано от електронен зумер, и ми оставаше само да натисна дръжката на вратата, за да застана лице в лице с онова, което съдбата ми бе отредила.
Бях стъписана.
Объркана.
Очарована.
В стаята нямаше никого, но обстановката беше изумителна. Обзавеждането в стил „Бел епок“ ми напомняше фотография от началото на века с ориенталска обстановка, белязана от множество драгоценни и ярко оцветени предмети, които могат да се видят на Пазара на бълхите и в антикварните магазини. По стените имаше растителни мотиви с пълзящи по тях пълчища насекоми. Шкафът, масичката с богати орнаменти и скринът бяха изработени от три вида екзотично дърво, които не можех да разпозная. Ала усещането, че съм попаднала в миналото, се дължеше преди всичко на аксесоарите: няколко лампи „Гале“ от многоцветно стъкло и различни еротични статуетки от бронз, преди всичко сатири, вкопчени в голите тела на сладострастни девици. Вниманието бе привлечено от огромен параван с дървени решетъчни пана в ориенталски стил.
Известно време разглеждах тази изумителна подредба. Тъй като никой не се появи, реших, че мога да си тръгна. Нима Луи Барле се възбуждаше, опитвайки си да се забавлява с мен като с парцалена кукла или като героиня от електронна игра? Както ме бе повикал в галерията „Соваж“, само за да ме изостави там, така сега ме бе накарал да дойда тук, без да ме почете дори за момент със собственото си присъствие.
Идеше ми да се разплача, когато някаква безименна сянка пъхна под вратата сгъната на две бележка.
Съблечете се
Очевидно тази кратка заповед и писмото, което малко преди това бях показала на господин Жак, бе дело на една и съща ръка.
Без много да разсъждавам върху това съвпадение, взех чантата си и завъртях дръжката на вратата... която се оказа заключена. Любезният Изиам или някой друг бе затворил единствения изход от това място. Отначало не се поддадох на паниката. В края на краищата добре познавах хотела. Вярно, че не бях го посещавала толкова често, колкото София, но господин Жак ме знаеше по име и ме бе видял да влизам. Нашият разговор минути преди това ми гарантираше, че присъствието ми тук е регистрирано.
Въпреки това страхът вече променяше метаболизма на моето тяло. Леко треперех. Вратът ми се беше схванал. Чувствах как тревогата ме обзема от главата до петите, а луничките по лицето ми пареха като миниатюрни изгаряния.
Зърнах старинен телефон с шайба и набрах номера на рецепцията: 00. Напразно. Никой не отговаряше.
Реших, че господин Жак може би е тръгнал на обход по етажите, и затова отидох до вратата и тихичко повиках за помощ, съзнавайки колко нелепо е да крещя с все сили.
- Господин Жак? Господине? Има ли някой?
Единствен отговор бе меката тишина откъм коридора, където стъпките биваха заглушавани от необикновено дебелия мокет. Без особена надежда се опитах да пъхна секретния ключ в релефната ключалка, но той очевидно бе твърде голям и не влизаше. Портиерът бе напълно прав.
Тук бях само аз. Сама в тази отрупана с мебели и орнаменти стая, затворена като в сейф за бижута. Дори единственият прозорец бе блокиран и дръжката не се въртеше. През матовото стъкло различавах смътно в далечината осветения силует на „Сакре Кьор“.
„Не вземайте със себе си мобилния телефон.“ Като последна глупачка изпълних това искане и сега бях откъсната от света. Оставаше ми само да строша прозореца и да се хвърля от петия етаж на малкия площад долу, да се превърна в зловещо червено цвете върху паважа. В противен случай щях да си остана в плен на това място толкова дълго, колкото пожелаеше моят домакин. Колко още щеше да продължава този маскарад?