С чувство на безсилие започнах да удрям с юмруци по вратата, когато зад гърба ми се случи нещо удивително: дървените пана с многоцветните орнаменти се отместиха едновременно, очевидно задвижени от електрически механизъм. На тяхно място се появиха големи стенни огледала, които стигаха до пода.
Очевидно не бях сама. Безбройните мои отражения ми правеха компания, разкривайки фигурата ми от всички възможни ъгли. Най-сетне видях заедно всички подробности на моето тяло, всичките му прелести и недостатъци, всички мои лица. Разбрах, че това устройство бе пряко свързано с предишната заповед: „Съблечете се“.
- Значи, това ви кефи, а? Да киризите? С този номер ли ми излизате? - обърнах се аз на висок глас към вероятния воайор.
Единственият отговор бе, естествено, ехото на моя глас, задавен от гняв, заглушен от дебелите гоблени.
Извадих от чантата си сребристото тефтерче с всички получени писма и го размахах заплашително, както би постъпил проповедник с Библията:
- Значи, се възбуждате, като си представяте какво ми минава през главата? А също и през задника, нали?
Мълчанието само разпалваше яростта ми.
- Нима смятате, че можете да възпитавате сексуално хората, като прониквате в тяхната интимност? Въобразявате си, че съм се превърнала във ваша собственост само защото се записали върху хартия няколко мръсотии по мой адрес? Само че аз не ви принадлежа! Никога няма да бъда ваша! Аз принадлежа на Давид! Чувате ли? На Давид!
Минаха няколко минути, без да се случи нищо нито в стаята, нито вън. Цялата треперех, сълзите напираха в очите ми, но накрая реших да се подчиня. Не виждах друг начин да се избавя от тази клопка. Беснеех. Бог знае колко време Луи щеше да ме държи тук, ако не изпълнявах нарежданията му. Цяла нощ? В такъв случай как щях да обясня на Давид всички тези часове, прекарани извън дома? Щеше да се наложи да му разкрия всичко...
Като начало свалих обеците и обувките „Лубутен“, подарък от Давид, чиито закопчалки във форма на цветя бяха очаровали мен, възпитаничката на Ребека. Останалата част от тоалета ми беше по-семпла. Бях облечена в тънки сини джинси и блуза от коприна екрю, чиято изрязана яка очертаваше апретираното деколте. Свалих първо джинсите, след тях блузата, като останах по дантелени слипове и сутиен, през които се виждаха окосмяването отдолу и тъмните кръгове около зърната ми отгоре.
До каква степен тази гледка би могла да задоволи онзи, който в този момент се наслаждаваше, скрит зад някое от огледалата или чрез камера, нещо, в което изобщо не се съмнявах?
Самата аз виждах отражението на същата онази Анабел, която всяка сутрин ме гледаше от огледалото в банята, а то за мен не бе кой знае колко привлекателно. Същите твърде широки бедра. Същите крака и прекалено пълен задник. Същият, леко изпъкнал корем. „Ще възлюбиш своето тяло?“ Да беше поне малко съблазнително!
Сякаш в отговор на това мое логично заключение осветлението ненадейно се промени, без аз да съм направила каквото и да било. Лампите намалиха своята яркост и стаята потъна в полумрак, прорязван от снопове лъчи, които придадоха на тялото ми необичайни очертания. Крайниците, заоблените части на тялото ми, обемите придобиха нови форми, сякаш по-нежни, едновременно плътни и хармонични. Бях си все същата и същевременно по-красива от всякога, макар с еднакъв ръст и тегло.
Внезапно си дадох сметка, че в стаята става по-топло, защото въпреки голотата си не чувствах никакъв студ. Причината да зъзна не бе околният въздух, а трескавото ми състояние, което се колебаеше между гнева и тревогата.
„I соиМ &е1 а! !Ье йте
ТЬеге ^ав по ^ау о^ кпошпд.“
Гласът на изпълнителя, остър и леко приглушен, се разнесе от скритите по ъглите тонколони, предшестван от няколко акорда на китара, които ми прозвучаха познато. Вече бях чувала тази мелодия преди много време. Кога? Къде? Не можех да си спомня. Подобен сладникав соул рок с електронен съпровод не бе музиката, която Фред харесваше. Едва на припева долових и разгадах посланието, отправено към мен:
„Моге !Иап 1Ш8
Те11 те опе 1Ътд...
Моге 1Ъап 1Ш8.“
Нещо повече. Насърчението чрез гласа на Брайън Фери бе съвършено ясно: той искаше да види повече.
Дали разумът ми подсказа, че всичко това трябва да приключи час по-скоро? Или може би отстъпих пред нещо друго? Пред желанието? Не. Просто се поддадох на порива. На някакъв неудържим тласък, резултат вероятно от съчетанието на разнопосочни чувства, които не бях в състояние да определя.
Разкопчах сутиена по-чевръсто от всякога. Той падна на пода, разкривайки налетите ми гърди, доволни, че са пуснати на воля, а след това пулсиращите им зърна неусетно щръкнаха. Погалих ги с длани и установих, че възбудата им не се дължи на хладния въздух. Бяха топли, почти пареха. Докосването ги накара да се вирнат още повече, а руменият им цвят премина в тъмночервено.