- Това е вярно, госпожице. Давид държи да се чувствате като у дома си не само между тези стени, но и в квартала. Поради причини, които вече са ви известни, фамилията е сърдечно свързана с този квартал.
- Обърнахте ли внимание на чудесното време? - подкрепи го възторжено Луи, без да проявява арогантността от нашата първа среша. - Нали денят е напълно подходящ за разходка пеша?
След като главата на фамилията и мой бъдещ съпруг е одобрил това начинание, трудно можех да откажа. Още повече пред свидетел. Трябваше час по-скоро да намеря някакво извинение.
Луи хвърли поглед настрани и зърна Фелисите, която се мотаеше наоколо. Откъм стълбището се чуваше тропотът на Синус и Косинус, които диреха новата си партньорка в игрите.
- Да, разбира се... Но не се чувствам добре - опитах се да отклоня идеята аз.
- Тъкмо чистият въздух ще ви подейства добре! - настоя Арман.
- Честно казано, Ел, как по-добре бихте могли да прекарате времето си днес? Възползвайте се от тези няколко дни свобода, преди да започнете работа в телевизията. Ще видите, че като ви повлече веднъж ритъмът на програмата, подобни развлечения няма да ви се случват често.
Свих устни, за да не дам израз на отвращението си. „Развлечения“? А как би определил той сеанса от предишната вечер? Като невинна забава?
- Не, наистина... Много любезно от ваша страна, но не съм в състояние... Ако искам да бъда във форма за понеделник, смятам, че по-скоро трябва да си почивам.
Защо Давид предоставяше годеницата си на човека, който от няколко дни насам я манипулираше по най-макиавелистки начин? Вкопчих се в този отговор: той едва ли бе в течение на машинациите на своя брат. Пропъдих от главата си подобно подозрение: той в никакъв случай не би могъл да бъде негов съучастник. Не и той. Не и Давид.
- Хайде, поддайте се на изкушението. Елате!
Той отново улови ръката ми и този път я задържа в своята със сила, така че не можех да я освободя, без да предизвикам скандал.
- Пуснете ме! Причинявате ми болка!
Под неодобрителния поглед на Арман той веднага охлаби хватката около китката ми с виновния вид на палавник.
- Както желаете - промълви той със сведени очи. - Все пак смятах...
- Какво смятахте? - грубо го прекъснах аз.
- Че тази разходка би могла да бъде сгоден случай да на-учите нещо повече.
- Нещо повече? За какво?
- За нас... За Давид и мен. Добре го познавам. Той е доста прикрита личност. Сигурен съм, че не ви е разказал нищо или почти нищо за нашето детство. Нито впрочем за този дом.
Успя.
Ако държеше на думата си, предложението му не беше лишено от интерес. А освен това време бе и аз да направя своите проучвания. Може би щях да успея дори да сваля маската, с която той се появяваше на всяка наша среща. Веднъж завинаги да го разоблича.
Успокоявах се също така, че посред бял ден, на улицата той не би се осмелил да предприеме нищо. Насърчителният поглед на Арман окончателно уталожи гнева, който не ме напускаше от вечерта насам.
- Добре... Съгласна съм - заявих сухо аз. - Нали все пак ще имам време за един душ?
- Дори повече от един. Имаме цял ден на разположение.
В неговата уста тези думи изобщо не прозвучаха като обещание за невинно развлечение под лъчите на пролетното слънце, а по-скоро като заплаха за дълги часове мъчение. Не се и надявах на нещо друго.
Смачках в шепа ръкописната бележка - поне една нямаше да попадне в сребристото тефтерче. Сетне със свит на топка стомах се втурнах към банята. Не бе минал и четвърт час, когато отново се появих пред моя палач в обикновена рокля на цветя, гарнирана все пак по мой вкус със зашити на ръка подплънки. Носех леки обувки и малка чантичка с най-необходимото. С вида си не би трябвало да ставам предмет на критика, а от друга страна, изглеждах достатъчно семпло, за да избягна всякаква двусмисленост. Онова, което не се виждаше, бяха най-плътните и непривлекателни слипове, подбрани от моя арсенал бельо, които нямаха нищо общо с онези, които бях свалила предишната вечер, подгизнали от циприн.
Когато прекосихме малкия двор с формата на полумесец и минахме под старинната сводеста арка на входа към дома Дюшеноа номер 3, на улица „Тур де Дам“, бяхме посрещнати от яркото пролетно слънце. В това отношение не бих могла да споря с Луи: денят бе чудесен и предразполагаше към разходка без посока.
Той проявяваше такова добро настроение, че ми бе трудно да устоя на неговата веселост. Въпреки това всеки поглед, който хвърляше към мен, веднага ме връщаше обратно в онази стая, където предишната вечер се бях разголила за него, бях разкрила себе си повече, отколкото пред който и да е друг мъж.