Неговата ерудиция ни най-малко не ме унижаваше, а по-скоро ме караше да гледам по нов начин на околното пространство. Градът, който си въобразявах, че познавам, ми разкриваше своите тайни. Едва не прималях от натиска на ръката му върху моето рамо.
- Всичко това е характерно за италианския архитектурен маниеризъм от епохата на Възраждането - продължаваше той.
- Рафаело? - предположих аз.
- Да, а също така Паладио, Серлио, Сангало... Персие и Фонтен, официалните архитекти на Империята непрестанно черпят вдъхновение от тях. Те пък от своя страна оказват влияние върху строителството на частни сгради до трийсетте години на деветнайсети век. И по-конкретно на „Нова Атина“.
Сега вече аз бях тази, която се вкопчвах в ръката му, докато лявата ми гърда случайно не се притисна до бицепса му и усетих колко напрегнат е той. Веднага се отдръпнах, все едно че нищо не се бе случило. Не биваше да му позволявам да почувства как тази непокорна гърда набъбва от това докосване и издава надигащата се в мен емоция.
- В резултат от съчетанието между красотата и интелекта кварталът скоро се утвърждава като културен център от първа величина, чиято слава се разнася далеч отвъд границите на страната. Насам се стичат хора от цяла Европа! Представете си само: през 1850 година на тези улици живеят няколкостотин представители на изкуството. Не всички от тях оставят имената си за потомството, но до един допринасят за особената душевност на това място.
Последните думи бяха казани с очевидна носталгия, сякаш той тъгуваше по онова време, което за съжаление не бе познал и чийто порив така желаеше да почувства.
Увлечен от своя разказ, постепенно започна да се разгорещява. Свали сакото и нави ръкавите на бялата си риза. За пръв път видях изцяло татуировката над китката на лявата му ръка. Фактът, че той на свой ред се разголва пред мен, макар отчасти, ме смути. Опитах да се разгледам по-подробно рисунката, който той ми бе позволил да видя. Защо ли двете разперени крила и ажурната украса около този жезъл ми се струваха толкова познати?
Той улови втренчения ми поглед и като сви устни в лека усмивка, ми обясни:
- Това е кадуцеят на Хермес.
Значи, това бе кадуцеят, който можеше да се види в някои аптеки и лекарски кабинети.
По-надолу, върху самата китка имаше буква, самотно малко „а“, чийто шрифт напомняше този на старите пишещи машини.
- А буквата, ето там... Защо само едно „а“? А като Артист? Или А като Анархия?
Луи изобщо не се засмя на донякъде предизвикателните ми предположения. Напротив, лицето му ненадейно стана мрачно, а лекомисленото му до този момент изражение се стопи.
- Не, това е просто първата буква от азбуката - промълви той.
Внезапната смяна на настроението му би трябвало да ме възпре, но аз продължих:
- Само първата ли?
- О, бъдете спокойна, след нея ще дойдат и останалите.
Това бе напълно достатъчно, за да разгадае неговия замисъл: имаше намерение да гравира върху тялото си всички букви от азбуката. Да го превърне в жива сричка, в кутия за инструменти, които да носи винаги със себе си, в себе си, веднъж завинаги. Беше красиво и едновременно донякъде глупаво. Трогателно и смешно. Направо детинско. Подобни идеи хрумват през юношеството и много рядко в зряла възраст.
- А какво е значението на перото?
Още през онази вечер в галерията „Соваж“ бях забелязала, че кадуцеят не завършва с обикновен заострен връх, а с перо на писалка.
- Да речем, че това е стилетът, който дава воля на всяка от тях. Само той има силата накрая да съчетава буквите в думи и да ни носи изцеление.
От Библията знаех за съзидателната сила на словото, на което Луи приписваше и целебна сила. Значи, в началото бе... сексът, нали така? Как е възможно в продължение на хилядолетия да ни втълпяват битие, лишено от какъвто и да било плътски акт?
Щеше ми се да го поразпитам още на тази тема, защото реакцията му показваше, че съм засегнала чувствително място, но той внезапно спря по средата на улица „Шаптал“, свали ръкава върху татуировката, за да ми покаже, че разговорът по този въпрос е приключен.
Намирахме се пред номер шестнайсети. Между фасадите се издигаше дърво, което хвърляше сянка върху тротоара. Тесният проход със зеленина от двете страни се отделяше перпендикулярно на улицата и водеше съм облян от слънце двор, който дори оттук изглеждаше прелестен. От другата страна старици седяха на една пейка, под сянката на огромен розов храст.