Трудно ми бе да си представя как Давид, големият шеф, как очарователният и донякъде властен Давид се оставя да бъде манипулиран по такъв начин. Сякаш тези два негови портрета нямаха нищо общо помежду си. И все пак това бе един и същ човек.
- И направи ли го в края на краищата?
- Да я отхвърли ли? - възкликна Луи, изненадан от моя въпрос. - Вкопчваше се в нея до последно. Няма да премълча, че имаше моменти, по време на най-сериозните й кризи, когато бе готов да я зареже. Ала продължаваше да се държи. А аз... Аз го подкрепях доколкото мога.
- Нима не ревнувахте?
Той, горделивият, високомерният, как ли е понесъл положението на пренебрегнат поклонник, превърнал се в довереник на своя брат? И в това също имаше нещо смущаващо. Фактът, че Луи си приписва ролята на благороден рицар, ми се струваше доста съмнителна и ми вдъхваше още по-силно съчувствие към Давид - истинската жертва на тази драма.
Дали всъщност Луи е бил толкова влюбен в Орор, колкото твърдеше?
- Да ревнувам ада, в който той бе принуден да живее? Не, в никакъв случай... Донякъде дори благославях съдбата, която бе отредила Орор да избере Давид, а не мен. Въпреки това продължавах да храня известни чувства към нея. Не си представях, че бихме могли да живеем заедно, но искрено се надявах тя да постигне известно помирение с него. Да намери някакво щастие.
Овлажнелите му очи обаче ми дадоха да разбера, че това изобщо не бе вярно. Без да го подканям, Луи пристъпи към развръзката на своя разказ.
- Лятото на годината след тяхната сватба прекарахме заедно на море. Родителите ни все още бяха живи. Времето беше хубаво, а обстановката по-ведра от обикновено... Дори състоянието на
Орор сякаш се подобряваше.
- Какво се случи?
- Една вечер тя реши да отиде на нощно къпане. Имаше вълнение и Давид се опита да я разубеди. Не носеше бански, но заяви, че ще се изкъпе гола.
- И отиде ли в края на краищата?
За момент той вдигна поглед към небето, сякаш в дирене на отговор или на утеха, сетне отново се взря мрачно в мен.
- Да. Всичко премина по установения вече ритуал: тя отправяше предизвикателство към Давид и след като той възразяваше, накрая сама поемаше риска. Накрая се налагаше той да й се притичва на помощ. Ала през онази вечер морето наистина се бе разбушувало... Той нищо не можа да направи. Орор се изгуби между две вериги подводни скали, погълната от водовъртежа... И повече не се появи на повърхността.
- Така ли е наранил ръката си?
- Не... Не така. Макар че би било по-приемливо за всички.
Последните му думи бяха последвани от тягостно мълчание.
Помислих си, че Луи поне не се опитва да поеме ролята на положителния герой. Колкото и ужасна да бе тази драма, тя в никакъв случай не го представяше в благоприятна светлина. Веднъж отхвърлен от Орор, той не бе сторил нищо повече от брат си, за да я спаси. Просто бе наблюдавал как младото семейство става жертва на нейната лудост и накрая пропада така, както самата тя бе пропаднала сред подводното течение.
- Защо казвате това?
Към гласовете ни се присъедини чуруликането на ято птици, на което сякаш се опитваха да му придадат известна лекота. Напразно. Мълчанието му ставаше протяжно и все по-мъчително.
Атмосферата се поразведри, когато иззад сивата завеса в градината нахлу група посетители, което ни даде възможност за момент да надзърнем във вътрешността на музея с пищния му декор. Открои се портретът на Жорж Санд с червено цвете в косите, дело на Ари Шефер. Срещнах строгия поглед, който тя хвърли към мен от платното.
- Съжалявам, че Давид не получи раната на ръката през онази трагична нощ, защото му трябваха няколко години, за да се съвземе - каза накрая той. - Три години след смъртта на Орор той се опита да сложи край на живота си.
- Какво?
Едва се сдържах да не изкрещя. Луи рязко ме улови за ръката, за да ме успокои.
- Слава богу, че този глупак не успя. Само че раната се оказа дълбока и сериозно засегна вените на лявата ръка. Белезите са доста... впечатляващи.
Значи, лентата бе предназначена да прикрие следите от преживяното нещастие.
Действително склонният към самоубийство младеж сякаш нямаше нищо общо с неумолимия бизнесмен, в който Давид се бе превърнал с времето. Превръзката бе обикновено предпазно средство срещу безславното минало, което би могло да помрачи сегашния му образ в очите на другите.
Включително на мен.
Упреквах се, че съм го подтиквала към откровеност по този въпрос. Че съм била на път да извадя на показ несъмнено все още незарасналата рана, вместо да я оставя на покой под прикритието на седефената коприна. Той се нуждаеше от моята нежност, от моята любов, от присъствието ми до себе си. А не от мъчителни разпити.