- Здравей, братле! - каза мъжът с бастуна със стъписваща непосредственост. - Да, да, всичко е наред. Анабел се оказа, общо взето, добра ученичка. Малко разсеяна, но любознателна. До края на деня ще научи всичко, което трябва да знае за квартала.
Многозначително натърти на тези думи, без да снема поглед от мен. Какво ли искаше да ми каже с това?
Двамата си размениха няколко незначителни реплики, свързани с телевизионния канал -някакви летни промоции, след което Луи затвори, но не ми върна телефона. С другата си ръка продължаваше да ме стиска за китката.
Едва тогава си позволих да избухна:
- Съжалявам? Това ли е всичко, което можете да ми кажете: „съжалявам“?
- Продължавайте с този тон - заяви хапливо той - и аз веднага ще се обадя на скъпия Давид. Повикването ще бъде от вашия телефон и съм сигурен, че няма да му даде сърце да не ви отговори.
Измислената история, свързана с неговия брат, естествено, не представляваше нищо в сравнение с извратената игра, в която ме бе въвлякъл предишната вечер. Именно заради срама, че съм взела участие в този маскарад, ми се искаше да се изплюя в лицето му.
- Хайде! Хайде! Обадете му се! - предизвиках го аз. - И като го чуете, разкажете му какви ги вършите вечер в хотелските стаи с бъдещата му съпруга!
- Съмнявам се, че това би му било интерес...
- Напротив! Много ще му бъде интересно! И не забравяйте да му споменете за писмата. Вярвам, че ще бъде очарован да научи как родният му брат се възбужда, като описва сексуалните фантазии на неговата годеница!
Гърдите ми неволно бяха набъбнали, готови да се пръснат. Връхчетата им стърчаха под тънкия плат на памучната рокля, твърди като порцелан. Краят на принудителното мълчание би трябвало да ми донесе облекчение и въпреки това имах усещането, че съм попаднала върху подвижни пясъци: самата мисъл за стореното ме хвърляше в смут; желанието да скъсам веднъж завинаги с тези писма ме притискаше още по-силно надолу, в бездна, от която би било невъзможно да се измъкна.
Преди всичко не бива да си представям как ръката му ги гали, как ги стиска като плод, от който трябва да бъде изтръгната костилката, как търси с пръсти връхчетата им и превръща
собственото си наслаждение в болка за мен, а тя сетне постепенно преминава в блаженство, съсредоточено на определено място, но готово да обхване цялото ми тяло.
(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: очевидно все пак не се е отказал да ми праща своите писма...)
Без съмнение той долови внезапната промяна в моето състояние, защото на свой ред омекна и същевременно придоби повече решителност и самочувствие, като най-сетне пусна китката ми, върху която остана червен отпечатък.
- Кълна ви се, че не съм автор на писмата, за които говорите.
Каза го с такава убеденост, че за момент яростта ми се уталожи.
След моментно объркване извадих сребристия бележник и го разтворих наслуки на една от страниците, изписани с трескав почерк:
- Твърдите, че този почерк... не е вашият? Можете ли да ми го кажете, докато ме гледате в очите?
Той замълча за момент, след което каза натъртено:
- Казвам ви го в очите. Ще направя дори нещо повече: ще ви го докажа.
Той извади на свой ред малко тефтерче в калъф от черна кожа, химикалка със същия цвят и насочи върха му към бялата страничка:
- Моля ви да ми продиктувате каквото и да било.
Намерението му ме хвана неподготвена.
- Не зная...
- Просто каквото ви хрумне.
- „Орор Делбар се е удавила в морето“ - казах най-сетне аз, сама учудена от подобно предизвикателство.
Той ме погледна за миг, раздвоен между сподавения гняв и наченки на възхищение. Определено откриваше у мен неочаквана дързост. Сетне се наведе, надраска въпросното изречение в тефтерчето и ми го подаде.
- Ето. Преценете сама.
Орор Делбар се е удавила в морето
Гледах слисана. Почеркът му наистина беше неравен като този от тефтерчето, но по-остър и мъжки. Не можеше да има никакво съмнение. Той пишеше припряно, с непрекъсната линия, скачайки нагоре-надолу по хартията, докато при моя преследвач буквите бяха по-закръглени и по-четливи.
За да се убедя окончателно, поставих редом двата листа. Вече бях обърнала внимание, че докато пише, Луи движи непринудено ръка и ни най-малко не се опитва да преправя почерка си. Така или иначе, бе очевидно, че той няма нищо общо с написаното в „Десет-пъти-дневно“.
Всички мои безумни предположения и ожесточението ми от последните дни рухнаха като пясъчен замък, стъпкан от някое дете на следобедния плаж.
- Объркана съм и...