Този път тържеството му бе по-скромно, сякаш нито за миг не се бе съмнявал в него.
Докато го гледах вцепенена, той ми поднесе усмивка, каквато до този момент не бях виждала върху лицето му. В нея имаше и молба за прошка, и предложение за помирение. Усмивка „а ла Джордж Клуни“, както би се изразила София, която обичаше баналните сравнения.
- След като изяснихме някои неща, които ни притесняваха, сега ви предлагам да продължим нашата разходка, но този път без задни мисли. Какво ще кажете?
Свитият ми на топка стомах ми подсказваше, че не бива да се доверявам, да не приемам за чиста монета внезапната положителна промяна в него, но възбудените ми до крайност гърди твърдяха обратното.
- Обещавам ви да престана с глупостите.
Кои глупости имаше предвид?
- Никакви лъжи до края на деня - заяви той, изведнъж възприел сериозен тон.
- Наистина никакви?
Честно казано, в този момент единственото ми желание бе да се прибера сама и до края на живота си да не виждам тази отвратителна личност. Без значение дали има някаква вина за моите тревоги.
За съжаление, с постъпването ми в БТВ щях да знам, че той се намира в своя кабинет само на няколко врати разстояние по коридора. А освен това до сватбата оставаха само две седмици. Щяха да последват години, белязани от неизбежните семейни събирания. Той бе брат на Давид и аз не можех да го изтрия от живота ни само защото в момента не мога да го понасям. Какво би казал бъдещият ми съпруг, ако научи, че съм зарязала насред улицата по-големия му брат заради някаква неуместна шега от негова страна?
- Ще се придържам към ролята на екскурзовод. Няма да ви разказвам небивалици, свързани с историята на квартала, която познавам по-добре от всеки друг.
Думите му прозвучаха като поредното самохвалство, но аз бях сигурна, че той ни най-малко
не преувеличава широтата на своята култура.
Все още намръщена, но спокойна, мълчаливо поех редом с него обиколката из улиците на „Нова Атина“. Верен на обещанието си, оттук нататък той бе само словоохотлив чичероне.
- Обърнете внимание на номера над тази врата, който е по-голям от другите.
Спускахме се по улица „Бланш“ и аз забелязах, че наистина табелките с номерата на някои сгради бяха доста по-големи от обичайните.
- Вярно, много странно...
- Това е единственият белег на някогашните публични домове, съхранил се до наши дни.
- Нима?
Простодушието ми го накара да се усмихне, но след това веднага прие отново сериозен вид от страх да не ме обиди.
- Още преди да бъдат окончателно забранени със закона „Март Ришар“ през 1946 година, бардаците и вертепите е трябвало да се придържат към определена дискретност. Били са им забранени всякакви реклами и витрини откъм улицата, каквито могат да се видят в Амстердам. Единствено някои отличителни знаци върху фасадата, които посветените лесно могат да разпознаят.
- Какви например?
- Прочутите червени фенери, но също така по-незначителни знаци, като матови стъкла на прозорците, решетки върху шпионките на входните врати, а също така постоянно спуснатите щори. Сред тях е и „Големият номер“, превърнал се в нарицателно за тези заведения.
Въздържах се от всякакви коментари по този повод, а останалата част от разходката премина все в този насока. Историята на местата, които посещавахме, бе свързана единствено със земната любов и разпътните нрави на нашите предци: на площад „Орлеан“ отново стана въпрос за пламенната, страстна любов между Санд и Шопен; пред номер 9 на улица „Ла Брюйер“ Луи ми описа подробно продължилата трийсет години извънбрачна връзка на Марселин Деборд-Валмор с Анри дьо Латуш... Ала гвоздеят на програмата безспорно бе цветистият му разказ за живота на леките момичета, обитаващи околностите на църквата в неокласически стил, която се намираше в долната част на квартала:
- Тъй като те примамвали работниците от строежа на църквата, а след завършването й -енориашите, били наречени „лоретки“.
Пред нас се издигаха четирите коринтски колони и портикът в античен стил на църквата „Нотр Дам дьо Лорет“.
- Винаги съм си мислила, че това е по-скоро шикозен квартал.
- Че това се отнася и за лоретките! - възкликна разпалено той. - Те нямат нищо общо с гризетките от квартала на Бастилията или от Белвил, които обикновено са били шивашки работнички и кроячки, и са продавали от време на време прелестите си само за да припечелят допълнително по някоя пара.
- Това не се ли отнася и за лоретките?
- Ни най-малко! Като цяло те са били изискани, образовани, грамотни момичета, най-често издържани отчасти от техния любовник. За тях проституцията е по-скоро изкуство да се живее, а не резултат от материална принуда.