- С една дума, по-скоро куртизанки, отколкото проститутки.
Дали той често се ползва от услугите на такива като нас, лоретки или горещи момичета, подобни на онази разкошна мулатка от вечерта на вернисажа? Или дори на истински
проститутки, каквото всеки може да забърше по алеите на Венсенската гора и да изчука на
задната седалка на някоя
ръждясала камионетка? Какво ли е да прави секс с тези
същества без име и дори без лице? Дали се чувства по-силен, по-мъжествен, по-желан от
другите жени? Дали мъжът се чувства по-различен, след като, надянал латекса, е проникнал в нечия вагина, без чувство, без нежност, за да обладае някоя покорна женска, която никога
повече няма да види?
(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: това са чисто мъжки мисли и думи... Ако претендира, че описва онова, което се случва в главата ми, този път се е заблудил)
Недвусмисленото ми определение го накара да се засмее от сърце. За пръв път смехът му ми се стори искрен, освободен от всякакъв цинизъм или пресметливост. Що се отнася до него, той сякаш напълно бе забравил за неотдавнашното ни стълкновение. Щеше ми се и при мен да е така... За съжаление, просто се преструвах и чаках с нетърпение срещата ни да приключи час по-скоро.
- Да, може и така да се каже.
Часовете, прекарани под яркото слънце, бяха изпълнени с толкова случки и архитектурни детайли, че в никакъв случай не можех да ги запомня. Трябваше да призная пред себе си, че изпитвах искрено удоволствие, като слушах описанието на венецианския стил, характерен за някои сгради около площад „Сен Жорж“, с неговите медальони, фризове и канделабри, тъй различен от строгия неокласицизъм на улица „Тур де Дам“.
На обяд изядохме набързо по един омлет в бирария „Льо Сантрал“, недалеч от улица „Друо“, само на две крачки от антикварните магазини, чиито витрини двете със София често разглеждахме. Странно съвпадение бе, че Луи спря точно пред „Нативел“, където самата аз ходех като на поклонение. След като гледа известно време изложените предмети, той се отправи към входа.
- Бихте ли ме почакали за момент?
Сетне влезе, без да дочака моя отговор. Със свито сърце гледах безпомощно как посочва на продавача, дребничък, плешив мъж с очила, същата онази игла за коса, която от седмици насам гледах жадно. Сребърната игла за коса на госпожица Марс, моята нова съседка отвъд времето.
Само след няколко минути Луи излезе с опакования набързо предмет в ръце.
- Вземете.
Отблъснах подаръка, който така силно желаех.
- Луи... Не мога да приема това. Ако Давид научи...
- Нямам никакви задни мисли - прекъсна ме меко той. - Няма недоразумение, Ел. Просто стриктно изпълнявам заръката му: да ви покажа квартала... и да ви глезя. На негови разноски, разбира се.
За пореден път си дадох сметка за нежното внимание на моя годеник, който най-невинно бе
прехвърлил временно правомощията си на своя брат.
- В такъв случай... Предполагам, че трябва да приема.
Моето съгласие накара очите му да заблестят по-силно. Ясно ми бе, че той действително просто изпълнява волята на Давид. Само че удоволствието, което изпитваше при това, си беше само негово. Докато ме обсипваше с благодеяния, ставаше свидетел на моето смущение и моята признателност, а това очевидно му доставяше наслада.
- Имам да свърша още нещо, но не толкова приятно. Ако нямате нищо против, почакайте ме в това кафене. Няма да ми отнеме повече от половин час.
Седнах на обичайното си място в кафене „Антикер“ като кораб, завърнал се в родното пристанище след дълги дни сред бурното море. Липсваше само София, с която, за съжаление, не можах да се свържа по телефона, за да й разкажа за случилото се напоследък. Поради липса на задушевен събеседник се потопих в уютната атмосфера на заведението и се отдадох на мечтания, в които смахнатото поведение на Луи се наслагваше върху сияйния образ на брат му.
Защо му бе скимнало да ми поставя клопка? Защо играта с мен му беше толкова приятна? Влиянието, което упражняваше над мен, не бе достатъчно да обясни стремежа да подлага на изпитание нервите ми, който проявяваше при всяка наша среща.
Неочакваната му поява в кафенето ме облъхна като свеж вятър.
- Ето ме! Приключих. Готова ли сте?
Държеше в ръка червено-бял пластмасов плик с голямо „Д“, емблема на аукционната къща „Друо“ Какво ли бе купил така набързо оттам? Продълговатата форма на предмета, увит във вестникарска хартия, не ми говореше нищо.
Запазих дискретно мълчание и го последвах за последната част от разходката в елегантния пасаж „Жуфроа“, друг архитектурен символ на романтичен Париж. Над часовника по средата на галерията бе изписана 1846 година. Подобно на него, подобно на восъчните фигури в музея „Гревен“, разположен вляво от нас, Луи ми изглеждаше като човек от миналото, съвсем различен от минувачите край нас. Впрочем някои от тях го оглеждаха като туристическа забележителност, като отломка от някогашния дендизъм.