Луи обаче искаше да затвърди победата си и продължаваше да размахва нагайката срещу своя противник. Едва когато мотоциклетът се устреми надолу по улицата, той си спомни за кого всъщност се е сражавал. Вдигна бастуна от земята и пристъпи към мен по-скоро смутен, отколкото тържествуващ.
- Съжалявам...
- Вие нямате никаква вина.
Тогава той ме хвана за ръката, обърна я с дланта нагоре и церемониално постави в нея нагайката.
- Какво искате...?
- Това е вторият подарък за вас. Само че изобщо нямах намерение да си служа с него, преди да ви го поднеса.
- Чудесна е.
„Само че за какво можеше да ми послужи?“, запитах се аз.
- Принадлежала е на една елегантна англичанка към 1850 година - побърза да добави той. -По онова време този аксесоар е бил много модерен. Дори за жените, които не са се занимавали с езда.
- Благодаря...
Два подаръка, едно спасяване... въпреки непредвидимото му и тъй изменчиво държание, както и отвратителният шантаж по отношение на мен, не можех да не изкажа своята признателност към моя герой. Целунах го целомъдрено по двете бузи, а той ме хвана за тила с тънката си, нежна ръка. За втори път почувствах парфюма му: разгорещената битка бе разсеяла миризмата на лавандула и бе подчертала дъха на ванилия. Трудно ми бе да си призная колко приятно ми бе неговото докосване, което предизвика у мен тръпки, които отначало бяха едва доловими, но постепенно ставаха все по силни и се спускаха от шията към хълбоците. Възможен ли бе оргазъм в резултат от възбудата на една недотам ерогенна зона като тила?
Не дочаках да разбера дали това е така и се отскубнах от него с пламнало чело и блуждаещ поглед.
- Добре ли сте?
- Да... Всичко е наред. Само малко съм разстроена.
Посочих края на улицата, където все още се чуваше отдалечаващото се бръмчене на хилядата кубически сантиметра.
Привлечен от врявата, Арман бе излязъл на улицата и ситнеше към нас.
- Оставям ви в ръцете на най-добрия човек в Париж.
- Да, знам - потвърдих аз. - Арман е...
- Какво се е случило? - прекъсна ме старецът, пребледнял и разтревожен.
- Довиждане, Ел.
Луи си тръгна, накуцвайки, и по всичко личеше, че подкрепата на бастуна му е по-нужна от всякога. Кога и при какви обстоятелства бе наранил крака си? Дали това не беше преструвка, роля, която играеше, за да направи своя герой още по-причудлив?
Арман ме подкрепи, докато стигнем до входа, сякаш аз бях пострадалата от току-що приключилата схватка. Напразно му обяснявах, че съм добре, че ми няма нищо. Той бе толкова настоятелен, че трябваше да се облегна на все още солидното му рамо.
В замяна на това едва не припаднах, когато съзрях върху масичката сребрист плик, напълно сходен с първия, който бях получила тук.
- Кой е оставил това? - запитах разтреперана аз.
- Не зная. Открих го тази сутрин заедно с останалата поща. Това проблем ли е?
- Няма марка и клеймо.
- А... Не съм обърнал внимание.
- Видяхте ли кой го е оставил?
Сама заключих, че това не би могъл да бъде Луи, тъй като бе прекарал целия ден заедно с мене.
- Не. Съжалявам... Всичко наред ли е, госпожице?
- Да, да...
Опитах да му се усмихна признателно.
- Благодаря, Арман.
Изчаках го да се обърне, за да отворя плика. Също както първия път, в него имаше карта за достъп до една от стаите в хотел „Шарм“, съпроводена с бележка и картонче за визитка с напечатан върху него текст. Несъмнено това се превръщаше в ритуал.
Тази вечер в двайсет и два часа, на обичайното място.
Вземете вашата екипировка.
Моята екипировка? Какво искаше да каже с това тайнственият подател?
Обърнах картичката...
2 - Ще познаеш своите сетива
...но точно в този момент Арман се върна.
- След всички тези емоции забравих да ви предупредя...
- Какво има?
Бързо скрих зад гърба си съдържанието на плика като провинила се ученичка.
- Тази вечер Давид е поканил гости. В двайсет и един часа.
- На вечеря?
Това решаваше моята дилема, както събуждането слага край на някакъв кошмар.
- Иска да ви представи на някои важни личности от БТВ. В известен смисъл ваши бъдещи колеги.
„Само че сред тях няма да бъде Луи“, помислих си аз. Приех новината и отвърнах с безизразен глас:
- Прието.
- Нищо официално - опита се да ме успокои той. - Обикновено приятелско събиране. Всички те са близки на Давид. Може да се каже дори, че са от най-близкото му обкръжение.