Зелените ми очи блеснаха в детински възторг.
- В Лондон ли отиваме?
- Уез, тайат. Не е ли прекрасно? Вече няма да се оплакваш, че те оставям сама през седмицата.
- Целия ден ли ще прекараш с мен?
Изненадата ми бе толкова голяма, че бях готова едва ли не да подскачам от радост.
- Е, не... - призна малко смутено той. - Всъщност следобедът ми е запълнен от срещи, но все пак реших, че ще ти е приятно да пътуваме заедно. Не е лошо като идея... Цял ден ще можеш да обикаляш магазините.
- Направо е гениално! Кога се връщаме? Тази вечер ли?
- Тази вечер се връщаш ти. На мен ми предстои свръхдосадна вечеря и още едно заседание утре сутринта. Няма смисъл да скучаеш там. Освен ако не те вълнуват сливанията и придобиванията в рамките на ТНТ.
- Честно казано, не - престорено се намръщих аз.
Всъщност действително нямаше нужда да го придружавам през цялото време. Ако се завърнех сама, щях да имам възможност да прекарам една вечер в Нантер и дори вече си блъсках главата какъв подарък Майе т ВгИат бих могла да избера за мама.
Отпуснах се на елегантното сиво кресло в първа класа, снабдено с удобна кожена подложка за главата, и не след дълго задрямах. Наведен над лаптопа, Давид бе зает с някаква спешна работа, а аз се облегнах на солидното му, топло рамо и се отдадох на мечтания, като пренебрегнах обилната закуска, която ни предложиха.
Скоро се изморих да гледам околния пейзаж, превърнал се в дълги сиви ивици, и мислите ми приеха по-сериозна насока... Докато си играех с пръстена на Ортанс, който ми бе малък, въпреки че Давид бе дал да го преправят, погледът ми падна върху копринената лента, която се подаваше изпод ръкава на ризата му.
- Давид, коя е Орор Делбар? Каква е била нейната роля в твоя живот?
Не, така и не зададох този въпрос на глас. Лекото поклащане на вихрено носещия се влак ме унасяше, но въпреки това си припомних жестоката шега, която си бе направил с мен Луи Барле. Ако тази жена изобщо не бе съществувала или пък не бе имала с Давид описаните от него отношения, защо Луи ми бе разказал всички тези небивалици? Ако пък бе истина, защо тъй бързо се бе отрекъл от думите си с риск да го приема за празен дърдорко?
Пренебрегнах настояванията на София и реших в никакъв случай да не споделям с Давид преживяното от мен. Само десет дни преди сватбата това би било равносилно на самоубийство. В никакъв случай не би проявил разбиране. Никога не би ми простил. Никакъв часовник, колкото й красив да е той, колкото и жертви и лишения да ми струва неговото купуване, не бе бил достатъчен, за да изкупи моята вина. В неговите очи аз си оставах все така неопетнена, колкото през вечерта на нашата първа среща, когато бе опразнил залата, за да я предостави изцяло на мое разположение.
Съзнавах, че прекрачвайки прага на хотел „Шарм“ миналата вечер, бях оставила съдбата си в ръцете на неговия брат. Към присъствието на моето име в картотеката на „Нощните красавици“ се прибавяха и снимките ми, гола, безсрамна, изцяло отдадена на неговия поглед. И една от тези снимки без съмнение все още се намираше тук, до мен, на дъното на чантата в краката ми.
Ала всъщност тръпнех при мисълта, че онова, което не може да се види или да се чуе, онова, което дремеше в мен, в тялото ми, неволният трепет между бедрата, би могъл да ме уличи повече от всякакви материални доказателства.
- Добре ли си, Ел?
Вероятно без да съзнавам, съм започнала да се въртя на мястото си.
- Да... Май съм задрямала.
- Спи, красавице... Искам да поспиш!
За да подкрепи хипнотизиращото действие на своята повеля, гласът му придоби тембъра на друг един вълшебник, който бе очаровал цели поколения деца, четейки им най-прекрасните приказки. Жерар Филип на върха на своя талант.
- Престани! - засмях се аз от все сърце. - Когато говориш така, имам чувството, че пред мен стои великият актьор.
За да убия времето и да пропъдя, доколкото мога, тягостните мисли, извадих таблета и се заех да измина още веднъж маршрута, който аз и Луи бяхме следвали предишния ден: улица „Тур де Дам“, улица „Ларошфуко“, отляво улица „Шаптал“, а след това улица „Бланш“ чак до църквата „Сент Трините“..
Виж ти, странно... Пътят ни има формата на малко „е “.
Тази особеност изостри вниманието ми и аз продължих мислено изминатия път: улица „Сен Лазар“ на изток, сетне улица „Тетбу“ на север, малка извивка по площад „Орлеан“ и обратно до улица „Сен Лазар“...