От Северната гара взех линия Б на метрото, а на Халите минах на отсрещния перон, за да се прекача на линия А. Само след четирийсет минути, които прекарах в ритмично полюшващия се вагон с притворени от умора очи, пристигнах в Нантер.
- Вечеряла ли си?
Минаваше девет вечерта, а след сандвича с краставица, изяден набързо по време на пазаруването край Ковънт Гардън, не бях хапвала нищо.
- Не...
- Има малко фрикасе, стига да искаш. Мога да ти приготвя и картофена салата.
- По-скоро салата.
Едва когато седнах на масата и забодох вилицата в картофените кубчета, покрити със зрънца горчица и настърган жълтък, обърнах внимание, че гласът на мама е станал още по-дрезгав, а дишането - по-тежко. Очевидно не се чувстваше добре. Въпреки това бе весела.
- Погледни само какво получих днес!
Тя отиде до дневната и се завърна в трапезарията с ваза, в която бе натопен букет полски цветя.
- Почакай, това не е всичко...
Показа ми огромна кутия за торта с познатия бледозелен цвят и позлатени ръбове.
- Макарони? - предположих аз.
- Петдесет макарона със сладко от рози!
- Любимите ти...
- Да!
Радваше се като малко момиченце, получило пакетче бонбони на излизане от училище.
- Знаеш ли кой ги е изпратил? Имаше ли визитка?
- Нямаше нищо, но мисля, че се досещам...
Досещах се и аз, като гледах признателната усмивка, която тя ми отправи: Давид. Как би могъл да бъде до такава степен съвършен? Дори повече от съвършен. Може би случайно бях споменала пред него любимите лакомства на майка ми и ето че той я глезеше така, както глезеше и мен.
Естествено, ми стана донякъде неприятно, че по този начин е влязъл в пряка връзка с нея. Ала подобен знак на внимание, напълно оправдан десет дни преди нашата сватба, вероятно имаше една-единствена цел: най-после да ги запозная официално, нещо, което непрекъснато отлагах.
Все пак се реших да изпратя един есемес, за да благодаря:
Благодаря за цветята
и за макароните. Мама е на
седмото небе.
Обичам те.
Само след минута пристигна отговорът:
И аз те обичам. Само че съжалявам,
цветята не са от мен. Майка ти си има друг поклонник!
Луи! Кой друг би могъл да бъде? Със сигурност не и Фред. Нито пък съседът, извратеният дядка, известен в целия квартал, който за известно време си бе избрал като фетиш нашия дом.
Луи бе склонен да се промъква и в най-малката пролука на моя живот, готов да запълни по свой начин всяка празнина. Макар и мимолетна, радостта, която бе доставил на Мод, нямаше цена. Затова и не можех да му се сърдя. И той бе напълно ясно с това: чрез нея протягаше фината си ръка към собственото ми сърце.
- Във всеки случай днес не можеш да ми завиждаш - добави мама. - И за теб има подарък.
Тя ми посочи малка кутийка, увита в сребриста хартия, поставена на бюфета в дневната, редом с моите снимки. До този момент не я бях забелязала.
- Струва ми се, че твоят приятел от Сдружението на бившите възпитаници си пада по тебе -пошегува се тя и ме погледна дяволито. Видимо се чувстваше по-добре.
Взех с въздишка пакетчето предпазливо, сякаш беше подозрителен колет, който трябва да обезвредя.
- А, да... Твърде възможно.
За всеки случай се оттеглих в моята стая, където да го отворя на спокойствие. Под неодобрителния поглед на старите ми плюшени играчки извадих лъскав метален предмет с форма на издължено яйце. Дали София притежаваше в колекцията си подобна еротична играчка? Макар предназначението му да бе очевидно, предпочетох да не мисля за това, отбягвайки нечестивите картини, които никнеха една след друга във въображението ми.
В плика към него имаше нова карта от „Шарм“, както и неизбежното писмо на розова хартия, очевидно дело на същата ръка, написала предишните две:
Двайсет и два часа.
Не забравяйте вашия подарък.
Сигурен съм, че този път ще бъдете така добра да дойдете на срещата.
От месеци насам се бях зарекла да открия съответните сведения и да разбера дали трите дървета на малкия площад действително са габъри. Дали наистина са символ на прелестите, които се излагат на показ, които се превъзнасят и които са за продан... А аз бях готова да предоставя своите на загуба, срещу нищо, освен в замяна на малко спокойствие и свобода.
Само че в този момент чувствах нещо като облекчение, сякаш ми предстоеше да оставя в тази стая част от мен, от която вече не се нуждая. Като змия, която сменя кожата си. Точно така, бях на път привидно да пожертвам пред Луи онова, което той желае от мен. Ала в действителност нямаше да бъда там. Нямаше да бъда с него. Нито за него. Щеше да вземе в обятията си остаряла версия на онази, която през цялото това време примамваше с неприличните си бележки, а сега бе решил, че може да улови в мрежите си. В действителност в тях щеше да попадне призрак. Неговата плячка щеше да бъде просто една сянка. Аз в крайна сметка щях да оставя между тези стени всичко това, което ме отдалечаваше от Давид, включително наученото за него, което никога не би трябвало да научавам. Едва тогава щях да принадлежа изцяло на него и само на него. Анабел Барле, съпруга на Давид.