Не зная кого в действителност съм смятала, че мамя с подобни наивни мисли. Вероятно в този момент съм се нуждаела от тях...
Вече закъснявах за уречения час и ускорих крачка, след като слязох от метрото на спирка „Сен Жорж“, където филмов екип в пълен състав се готвеше да снима кадри около будка за вестници в ретро стил и спрян недалеч стар модел ситроен, напомнящи декор от времето на Окупацията. Попаднала в светлината на техните прожектори, аз от своя страна сякаш се върнах с един век назад във времето, по следите, оставени предишната вечер от Луи и мен.
Разпознах сградите, чиято история той ми бе разказал в пълни подробности. Дори се поколебах дали да не поема по улица „Ла Брюйер“ с безумната надежда да видя там как Марселин и нейният любовник се разхождат под ръка. На ъгъла на улиците „Нотр Дам дьо Лорет“ и „Ларошфуко“ някакъв Бакхус ми се плезеше под балкон с колонада. Поне той оценяваше комичната страна на ситуацията. За част от секундата ми се стори, че на негово място виждам лицето на Луи, който ми намига с лукаво изражение. Той наистина беше вездесъщ.
Защо ли приемаше унизителната роля на извратен и притворен маркиз от посредствена комедия? Дали Давид не бе внушил на Луи, че на него дължи позицията, която заема в момента, и затова той с такова настървение ме преследваше, приемайки ме като предмет на съперничество между двамата? Нямах почти никакви съмнения, че това е така. Ако приемеше да бъде винаги онзи спокоен Луи, когото бях открила по време на нашата разходка: весел, на моменти дори забавен, воден единствено от желанието да сподели своите познания и своята любознателност... Кой знае, бихме могли да бъдем дори приятели ? Вместо да бъда причина за раздор между двамата, бих могла да установя връзка между тях. Да се превърна в ангел на помирението.
- Добър вечер, Ел. Не очаквах да ви видя толкова скоро... Много ми е приятно, разбира се.
Любезен както винаги, прикован към своя плот, господин Жак ме поздрави почтително, огъвайки длъгнестата си снага в обичайния за него лек поклон, сторен набързо, както постъпват
при всякакви обстоятелства японците. На минаване долових лекия мирис на тоалетна вода с дъх на бергамот.
- Благодаря - кратко отвърнах аз. - Кажете ми...
Измъкнах яйцето от полиран метал, което бях получила.
- Аха! - възкликна той с блеснал поглед. - Нова загадка?
Неведнъж си бях задавала въпроса каква би могла да бъде ролята на господин Жак в сцените, организирани от Луи. В крайна сметка това бе неговият хотел. Магнитните карти за стаите не се подхвърляха къде ли не, без той да знае за това. Дали просто ги предоставяше на по-възрастния от братята Барле, като си затваряше очите за останалото, или беше негов активен съучастник? Подобно на бръснатия си череп, портиерът бе гладък и неразгадаем.
- Май така се оказва...
- Този път няма ли нещо насочващо?
- Не. Само това.
Поставих предмета в протегнатата му ръка, с дълги като пипала на паяк пръсти, в чиято мършавост имаше нещо плашещо. Той стисна в тях лъскавото яйце и го поднесе към изпъкналите си очи.
- Мари... - усмихна се той след известен размисъл.
- Мари?
- Мари Бонапарт.
- Дъщерята на... Наполеон Трети ли? - плахо предположих аз.
Той любезно ме поправи, но аз зърнах как клепките му леко потрепнаха, може би от сянка на смущение, а то никак не подхождаше на скованото и непроницаемо държание, което той неизменно проявяваше пред мен.
- Правнучка на брата на Наполеон Първи.
- Така да бъде. Вярвам ви. Само че защо яйце?
Той вдигна несъществуващите вежди над бездънносините си очи.
- Хм... Никога ли не сте чували за нейните връзки със семейството на Фройд?
- Не - признах си аз.
- Мари Бонапарт е видна фигура в светските салони и интелектуалните кръгове в края на деветнайсети век. Именно там се сближава с известни личности от онова време, сред които е и френският психолог Гюстав Льо Бон.
- Никога не съм чувала името му...
- А тогава той е доста известен. Изследването му върху психологията на тълпата е нещо като бестселър. Именно той предлага на Мари да прочете Въведение в психоанализата на Фройд.