- Добър ден, Анабел.
- Добър ден, Кло...
- Часът е осем и двайсет и осем - прекъсна ме дребничката блондинка, чиито форми изпълваха до пръсване костюмчето. - Давид ще ви очаква в голямата заседателна зала в осем и трийсет и пет заедно с целия екип. Имате време точно за едно кафе, ако желаете.
Очевидно от доста минути бе стояла на пост в хола на кулата „Барле“, стиснала под мишница голям бележник, купчина папки, списания и безброй пощенски пликове, вероятно предназначени за нейния работодател и мой бъдещ съпруг.
- Благодаря, няма нужда.
Прие отказа ми с видимо облекчение.
- Окей. Супер. Тогава да вървим.
Съпътствани от нервното потракване на твърде високите като за нея токчета, стигнахме до асансьорите, които очакваха само нас. В кабината, облицована с матова стомана, тя нервно ми съобщи разпределението на времето, определено ми без съмнение от Давид:
- След официалното представяне имате среща в девет и трийсет с Албан Льоклер, която ще продължи най-малко два часа. След това ще ви покажа вашия кабинет. Ще се убедите, че има чудесно разположение, с южно изложение, на еднакво разстояние между офисите на Давид и на Луи.
Защо ли това никак не ме учудваше?
Върнах се две изречения назад, за да я запитам:
- Коя е Албан Льоклер?
- Давид не ви ли е споменавал за нея?
- Не...
- Тя е главен редактор на вашето предаване. Ще ви помогне да съставите резюме за първите излъчвания на Културен коктейл. Освен това да инструктирате редакцията относно различните теми.
Предугаждайки въпросите ми, тя продължи:
- Млада е, но е добра професионалистка. Баща й бе двайсет години главен редактор на вестник Осеан. Сега тя работи в тандем с Люк.
Люк Доре, директорът на канала. Него поне познавах, защото бе присъствал на вечерята в моя чест.
- Значи, тя е поела щафетата от баща си.
- Да, нещо такова.
Значи, доверието на Давид към мен имаше известни граници. Макар да ме бе представил на своята малка войска като някакво тайно оръжие, щях да си имам наставница, която да следи всяка моя стъпка в този все още непознат за мен свят. По този начин всяка моя грешка незабавно щеше да бъде поправяна, а последиците от нея ограничени.
Дискретен звън обяви, че сме стигнали до последния, осемнайсети етаж. Клое изхвръкна от кабината, вперила очи в непонятните драскулки в бележника.
- Днес следобед - подхвана отново тя като картечница, - в четиринайсет и трийсет имате първо заседание на продукцията с Люк Доре, но също така с Филип Ди Томазо, изпълнителния продуцент, и Кристофър Хиймс, нашия художествен директор. В дневния ред е студийният декор за предаването. Крис вече е подготвил няколко макета. По принцип вие с Люк трябва да решите.
Всичко се случваше толкова бързо! И никакъв бутон подръка за аварийно спиране... Какво бих могла да отговоря? Че е станала грешка, някакво нелепо недоразумение? Че нямам никаква работа тук и цяла тълпа къде по-компетентни от мен кандидатки чакат пред входа?
Разпознах остъклената зала, където Луи ми бе представен. Инстинктивно подирих с поглед суховатия му, птичи силует сред групата, която вече ни очакваше. Бяха най-малко двайсетина души, до един с чаша кафе в ръка. За мое огромно удивление той не бе сред тях. Очевидно директорът по комуникациите бе сметнал, че присъствието му не е необходимо.
В този момент пред нас изскочи Давид със сияещ вид, в перленосив костюм, който все още не бях виждала (отказала се бях да изследвам неговия гардероб, същинска вълшебна пещера на мъжката елегантност).
- Всички са тук, чудесно!
- Осем и трийсет и три - одобрително се обади Клое. - Да изчакаме още две минути?
- Няма нужда. Да започваме. След четвърт час имам конферентна връзка със Сеул.
През петнайсетте минути, които отдели за моето посвещение, примесвайки обичайния си шеговит тон с по-сериозни нотки относно „огромния залог за праймтайма в четвъртък, вечерта, който ще ни позволи така да привлечем зрителите, че да ги задържим през целия уикенд“, очаквах всеки момент да се появи неговият брат. Никой обаче не дойде. По остъклените коридори минаваха журналисти в бели ризи и разни клонинги на Клое.