Седнала на ъгъла на масата, отчасти скрита зад редицата глави, които ме оглеждаха с любезна подозрителност, високата, русокоса Алис проявяваше пълно безразличие към думите, към човека, който ги произнася, и към предмета, за който се отнасят, играейки си нервно със смартфона. През цялото време остана глуха за казаното и единствената й реакция бе презрителна гримаса, когато моят мъж заяви, че ми има пълно доверие за успеха на предаването.
Когато Давид сложи край на оперативката, поздравявайки ме с ръкопляскане, вяло подето от останалите, Клое се втурна към моята съперница и прошепна на ухото й някакъв упрек. Вирнало изкуствените си гърди, подчертани от свръхприлепналата рокля, красивото създание скочи като пружина и видимо уязвено, възкликна:
- Сега ли? Какво точно иска от мен?
Това напомняше затягане на гайките. Същевременно си помислих, че един шеф би прибягнал именно до подобно средство, за да заблуди подчинените си какво е истинското му отношение към някоя служителка, за да може след това спокойно да й бърка под полата в своя кабинет.
Асистентката я улови за ръката, за да й напомни да бъде дискретна, и я поведе към коридора като малък буксир, повлякъл след себе си величествен презокеански лайнер, чието люш-кане на бедрата предизвика у мъжката част на присъстващите неизбежните проследяващи погледи. Зърнах не един чифт блеснали очи, макар техните притежатели да работеха от години с тази жена.
- Привет, аз съм Албан. Ти си Ел, нали?
В обстановката на принудителна сдържаност, наложена от добродушното могъщество на Давид, директният тон на тази млада и красива брюнетка, дребничка и с момчешки вид, веднага ми вдъхна симпатия. Разтворена блуза, изтъркани джинси, удобни обувки, по-подходящи за планински пътеки, отколкото за дебели мокети, и единствено украшение - сребърна верижка на врата... Изглеждаше на хиляди километри от фешънките, типични за БТВ.
Тя изскочи иззад редицата тела, далеч по-импозантни от нея, и ми протегна мъничката си, но здрава ръка.
- Да. Най-сетне, аз съм Анабел... Само че всички наистина ме наричат Ел.
- Голямата клечка нареди при общуването и в ефир ти да си Ел... Значи, решаваме да бъде така, стига да нямаш нищо против.
- Защо не? Съгласна съм.
Властна, но открита и далеч по-отстъпчива, отколкото можеше да се предположи по свободното й държание. По-голямата част от предобеда тя посвети на въвеждане в тайните на заная-та, стремейки се да ми обясни всяко понятие, всеки термин от жаргона, на който говореше от години. От една страна, проявяваше търпение, но от друга, без колебание ме смъмряше, когато проявявах разсеяност. Статутът ми на бъдеща съпруга на големия шеф сякаш изобщо не я интересуваше. Това ме накара да предположа, че професионалното приятелство между нейното семейство и фамилията Барле й спестява много неприятности... А може би това се държеше на изключителната й компетентност, благодарение на която моментално би си намерила работа в случай, че изпадне в немилост.
- Изчезвам - заяви тя точно когато удари дванайсет. - Така или иначе, съвсем скоро ще се видим пак. Лесно няма да се отървеш от мен!
Думите й прозвучаха по-скоро като обещание, отколкото като истинска заплаха. В лицето на Албан щях да си имам съюзница. Няколкото часа, прекарани с нея, бяха достатъчни, за да се убедя в това.
Дванайсет и девет минути, би обявила Клое, която набързо ме поведе, за да ми покаже моя кабинет. Не беше ме излъгала: той се оказа светъл, необикновено просторен, предвид възрастта ми и моя опит, разположен по средата на директорския етаж, което бе направо неприлична привилегия. От грамадния прозорец със северозападно изложение се откриваше разкошна гледка към околовръстната магистрала.
Дванайсет часът и дванайсет минути: тя ми окачи бадж за достъп до ресторанта с моя снимка, която не бях виждала (къде ли я бе изровил Давид?), след което ме заряза насред коридора, за да се присъедини към кудкудякащо ято, вероятно себеподобни, запътили се за обяд към ресторанта на фирмата, разположен на първия етаж.
Дванайсет и двайсет и две. От няколко минути си играех с чисто новия телефон, единствения засега предмет върху моето бюро, с нелепата надежда да получа покана за обед. Устоях на изкушението да се обадя на Давид, който очевидно беше зает, и по този начин си спестих неудобния за него отказ. Що се отнася до Луи, той така и не се бе появил, а и аз нямах намерение да го търся.
Дванайсет и четирийсет и пет... Не издържах и набрах номера на София. За щастие, тя отговори веднага.