Двайсет минути по-късно двете отпивахме от сладките до погнуса коктейли „Монако“ на терасата на разположената недалеч бирария „Сен Мало“ Когато ни поднесоха мешаната салата, пристъпихме към обичайните взаимни изповеди, което ми послужи като опора след престоя в непознатата, чужда и едва ли не враждебна среда.
- Я ми кажи, този пръстен не ти ли е много тесен? - възкликна тя, гледайки към зачервения ми безименен пръст. - Смяташ ли, че ще можеш да го свалиш, за да можеш да го поставиш обратно в уречения ден?
- Да, ето, виж...
Поизмъчих пръста си, но все пак успях да сваля халката от розово злато. Без много да се церемони, тя протегна ръка и я взе, за да я разгледа по-добре.
В очите й блесна неприкрита завист.
- Знаеш ли какво, скъпа? Внимавай да не напълнееш...
- Мога да я разширя.
- Имай предвид, че подобен материал не може да се разтяга до безкрайност. Красив е, но е крехък.
Дали имаше предвид само пръстена?
Занемяла от възхищение, в продължение на цяла минута тя разглежда бижуто от всички страни, отдадена на удоволствието и мечтите си. После го приближи до очите си и запита:
- Та казваш, на кого е принадлежал преди това?
- На Ортанс, майката на Давид. А преди това на нейната майка. Само че не зная името й. Добре направих, че го свалих, защото утре Арман трябва да го занесе, за да гравират на него имената ни и датата.
Тя кимна разбиращо, без да снема поглед от халката.
- Хм... И през коя година са се оженили родителите на Давид?
- Нямам представа. Предвид възрастта на Давид и на брат му, предполагам, че е станало в средата на шейсетте години. Защо?
- Ами защото в такъв случай твоят очарователен бъдещ съпруг е рожба на двойка фантоми!
- Какви ги говориш?
С непривична за нея сериозност тя ми протегна пръстена, така че да мога да го разгледам отвътре, където бе шлифован, за да бъдат изтрити старите надписи.
- Виж сама!
- Не виждам нищо...
- Напротив. Ако го наклониш под ъгъл и светлината пада косо, ще забележиш на места предишното гравиране. Не може да се прочете всичко, но годината личи съвсем ясно: 1988.
Бе напълно права. Лудетината София, лекомислената танцьорка, колекционерката на мъже, бе успяла да разкрие истината за този пръстен, който съвсем безгрижно носех от няколко дни.
- Вярно... - промълвих аз. - Чудно как досега не съм забелязала нищо.
Надписът едва личеше, но под определен ъгъл цифрите се открояваха съвсем ясно. Отклонение от един градус в една или друга посока бе достатъчен, за да изчезнат. Гледана отпред, както би направил всеки и както самата аз бих постъпила, халката ревниво пазеше своята тайна.
Бях стъписана.
- И на колко години е бил през 1988-а твоят прекрасен принц?
- На деветнайсет... - отвърнах съкрушено аз.
„Сгодиха се и само няколко седмици след това сключиха брак“, бе ми съобщил Луи. Този цифров мираж недвусмислено ми сочеше, че 1988-а бе годината на първия брак на Давид. Крещеше ми го право в лицето.
Защо Луи бе решил да представи като лъжа тази истина, вероятно единствената сред всички негови измислици? Защо се бе отказал по този начин от думите си? От страх? Само че страх от какво, от кого?
- Окей. Сега можеш да заявиш на твоя мил избраник, че никак не е шик да ти подарява пръстен, купен от битпазара, и да ти го пробутва като семейна скъпоценност.
- Ще му кажа...
Бързо трябваше да сменя темата, за да не се разтреперя, за да не рухна пред нея. Опитах се да дойда на себе си, като й се усмихнах и без всякаква връзка с досегашния разговор я запитах:
- Ами Ребека? Обаждала ли се е скоро?
- Не. Пълно радиомълчание. Вече започва да ми писва. Останала съм без пукната пара, а имам да плащам наем за два месеца. Ако не се размърда и не ми намери клиент, не зная как ще я
карам нататък.
- В краен случай можеш да се настаниш при мама - веднага й предложих аз.
- Много си сладка... Само че признай, че при майка ти в момента не е много весело.
Опита се да смекчи недотам деликатната си забележка, като се усмихна в знак на най-добри чувства.
- Минавала ли си през агенцията? - отклоних отново разговора аз.
- И там я няма. Хванала я е липсата. Не знам как си управлява бизнеса, но така няма опасност да забогатеем. Е, теб това вече не те засяга...
Не беше упрек, а по-скоро носталгия по периода, без съмнение според нея продължил твърде кратко, когато имахме едни и същи тайни занимания и споделяхме една съдба. Открай време се бе стремила да гледа на нас като на две сестри. Появата на Давид в моя живот бе сложила край на наивните й представи.