Вероятно съм задрямала за момент, защото когато Клое нахлу с разширени от възмущение очи, аз трепнах и ми трябваха няколко секунди, за да дойда на себе си.
- Всичко наред ли е? - разтревожено запита тя.
- Да...
- Защото вече ви очакват... Заседателна зала номер три. Четиринайсет и трийсет...
Бе скандализирана от това нарушаване още от първия ден на изпипаното от нея до съвършенство разпределение на времето, но, естествено, не каза нищо. Прояви дори великодушие и не ми напомни с колко точно минути съм закъсняла. Задоволи се само да ми посочи вратата, сякаш сама не бих могла да я открия, и с обичайното си ситнене на високите токчета ме подкани да я последвам незабавно и колкото се може по-бързо из лабиринта от коридори.
Не бих могла да кажа какво привлече най-напред вниманието ми. Може би неговият силует? Или лавандуловият дъх на парфюма му, който се носеше из помещението, като призив да се присъединя към него?
Луи заедно с други трима мъже, сред които разпознах Люк Доре по сивата грива и лице на стар бронз. Луи тъкмо разпалено и непринудено обясняваше нещо. Същевременно в присъствието му тук имаше нещо нелепо. И не само поради онова, което знаех за него или във връзка с местата, които бяхме посещавали заедно. Дължеше се по-скоро на прекалената му самоувереност там, където той не беше в свои води. Играеше роля и макар да го правеше умело, личеше си, че това е просто спектакъл, който го отдалечава от собствената му същност. Без съмнение изпитваше презрение към своите събеседници.
- Ел! - възкликна той, когато най-сетне попаднах в зрителното му поле. - Вече не се надявахме да ви видим. Явно сте успели да усвоите правилата на предприятието: силата е у този,
който накара най-дълго останалите да го чакат.
Изчервих се. Останалите се обърнаха към мен и един по един ми се представиха с изключение на Люк, който си позволи приятелска целувка.
- Добре дошла, Ел. Не ми остана време да ти го кажа тази сутрин, но трябва да знаеш, че всички сме изключително доволни да те видим сред нас. Честно!
При тези думи той ме хвана за раменете. Жестът му би трябвало да бъде просто израз на добри чувства. Люк принадлежеше към категорията на докосващите, но бих могла да се закълна, че тази прегръдка предизвика гримаса на раздразнение у по-възрастния от братята Барле. Колкото и невинна и кратка да бе тя, за него бе непоносимо да ме види в ръцете на друг мъж.
- Луи, оставаш ли с нас? - запита Люк.
- Хм... Защо не? В крайна сметка обликът на едно ново предаване е също така облик на канала като цяло. Нали?
Останалите изръмжаха одобрително.
Не бях виждала Луи след спречкването с Фред отпреди два дни. Стори ми се изморен, а лицето му с по-дълбоки бръчки, отколкото си го спомнях. Върховна и крайна несправедливост: тази привидно неприятна промяна още по-силно подчертаваше животинското и чувственото у него. Въпреки своя недъг той ми напомняше хищник, у когото всяко движение издава сила и енергия, готови да изригнат в неудържим прилив на живот. Кулата „Барле“ бе неговата стъклена клетка. Приемаше участта си, но като всяко диво животно при подобни обстоятелства непрестанно диреше изхода, диреше пътя към родната джунгла. Готов бе при първия удобен случай да разкъса своите пазачи и гледачи.
- Крис, ще ни покажеш ли какво си сътворил?
Въпросният Крис, върлинест блондин, с отпуснато брадато лице и изражение на закъснял с възмъжаването юноша, присъщо на приложните графици и декораторите, разтвори лаптопа, който носеше под ръка. Пръстите му ловко пробягаха по клавиатурата и на екрана се появи неговият проект.
- И така, това са типично градски елементи, ето - започна той с подчертан британски акцент. - Бетон, всичко в сиво, музикален фон - пост хип-хоп...
С други думи: дъговидно разположен надпис в стил графити върху стена от тъмносиви тухли.
- ...и същевременно доста лейд бек - довърши той натруфеното си изложение. - По-скоро Берлин-баба-куул, отколкото Ню Йорк-спийд. Чаткате ли?
Изобщо не ми харесваше, дори да се абстрахирах от претенциозното му бръщолевене. Не казах нищо, разбира се, но, изглежда, ми е проличало, защото Люк отправи към мен въпросителен поглед:
- Ел, ти какво мислиш?
- Хм... Трудно ми е да си съставя мнение само по един от вариантите. Можем ли да видим и другите?
Художественият директор не посмя да се обади. Очевидно съвсем недвусмислено бях влязла в лагера на неговите опоненти, съставен от досадни простаци, лишени от каквато и да било визуална култура, които споделят мнение за неговите творби, все едно че избират тапети. Ясно бе, че вече ме ненавижда.