- Разбира се - просъска засегнато той. - Налице са и други варианти, със сигурност...
Подразбираше се, че са още по-лоши.
Докато сменяше образите, редувайки логотипи, заставки и елементи от декора на студиото, където не след дълго трябваше да се изявявам, почувствах зад гърба си присъствието на Луи. Уханието на неговия парфюм, в което ванилията вземаше връх над цветните нотки, но също така онази трескавост, която се излъчваше от него. Заключих, че ни отделя по-малко от една крачка. Когато се наведе над рамото ми, уж да види по-добре изображението върху екрана, усетих дъха му - бях вдигнала косите си с помощта на прословутата игла, но един непокорен кичур продължаваше да се рее над тила ми.
Всеки полъх на дишането му ме пронизваше цялата. Кожата на шията ми настръхна въпреки топлото, леко сладникаво течение. По гърба ми пробяга неволна тръпка, като признание за състоянието ми в момента.
- Предпочитам нещо по-природно - неочаквано се обадих аз, а в гласа ми прозвуча неувереност.
- Проста обстановка, която би могла да почерпи вдъхновение от екзотичните платна на митничаря Русо, по-близка до тропическата гора, отколкото до вандейски пейзаж.
При тези думи се обърнах рязко към Люк, за да принудя приближилият се плътно зад мен мъж да отстъпи. Наложените от най-ранна възраст обществени автоматизми, на които нашето тяло инстинктивно се подчинява, понякога са твърде полезни.
Подобно презрително отношение от моя страна го ядоса. А аз бях сигурна, че тук или където и да било другаде не бих могла да му се изплъзна толкова лесно. Пулсирането, което чувствах в корема си, и желязната хватка, която бе сграбчила венериното ми хълмче, бяха очевидно доказателство за това.
- Дадено - съгласи се сивокосият директор, - но защо природно?
- Ами... - опитах се да импровизирам аз. - Първо, защото е по-неочаквано от градския декор, когато става дума за култура и общество.
Това си бе шамар в лицето на естета Крис. И точка в моя полза, поне доколкото можех да съдя по одобрителното кимване на Филип Ди Томазо, дребничък мъж, който по тен и физика напомняше сушена слива и който до този момент не бе произнесъл нито дума.
- Освен това ще покажем, че няма да се ограничаваме до актуалните събития в столицата. Че нашият проект държи сметка за децентрализацията, а няма да се занимава единствено с бохемстващи буржоа, напълно откъснати от реалния живот.
- Не е лошо като идея - подкрепи ме Люк Доре и на лицето му започна да разцъфва усмивка.
Бях издрънкала първите глупости, които ми минаха през главата, маркетингови клишета, които нашите преподаватели ни бяха съветвали да избягваме. Ала този път, изглежда, се харесаха. Започвах да си давам сметка, че в работата блъфът понякога върши повече работа от дълбокомислените разсъждения. По-лесно е да шашнеш някого, отколкото да го убедиш.
- Луи? Ти какво мислиш?
- За проектите на Крис... или за стихотворението, което госпожица Лоран току-що ни издекламира?
Очите му се впиха в моите като остриета, забити в меко дърво. Вцепених се и не можех да реагирам. Въпреки това чувствах как във вкамененото ми тяло някои органи продължават да пулсират до пръсване: естествено, сърцето, но също онзи предателски орган между бедрата ми.
Дали той долови това? Защото погледът му се откъсна от лицето ми и започна да изследва всяка гънка на черната ми рокля тъй похотливо, сякаш бе направена от прозрачен воал.
Кой ли момент от предишната вечер най-много му бе харесал? На коя моя поза най-силно се бе насладил? Видях как яйцето напуска тялото ми, лепкаво от наслада, как се спира за момент във вестибюла, подобно на огромна главичка на член, която не желае да напусне топлото си убежище... Сякаш този член бе неговият.
- Напротив, казаното от Ел е доста смислено - притече ни се на помощ продуцентът.
- Така ли?
Луи се изправи, доколкото му позволяваха бастунът и недъгавият крак, подобно на паун в своите владения, приемайки поза, с която да ни покаже, че всички ние за него не сме нищо повече от обикновени домашни птици.
- Ами да - на свой ред се обади Люк. - Ако искаме да хванем зрителите от праймтайма с културно предаване, не бива да се затваряме в гетото на елита, който прекарва вечерите си в „Шатле“, а уикендите в Байройт. Трябва ни нов полъх!
Последва неловко мълчание, което ми даде да разбера, че Луи може само с един жест да сложи директора на мястото му или направо да го изгони. Той обаче се сдържа, за момент остави на мира изтерзаното ми тяло, по което пробягваха болезнени и едновременно сладостни тръпки, за да се заеме със своя опонент.