Излязох от залата като автомат, доста след като Луи се бе изгубил по коридорите. Слепешком, като зомби се прибрах в кабинета си, водена от инстинкт за ориентация, който изненада самата мен. Строполих се като парцалена кукла на коженото кресло, с гръб към града и неговата френетична суетня, втренчена във все още празния плот на бюрото. „Утре ще инсталират вашия компютър“, беше ми обещала Клое.
- Клое?
Главното качество, което притежаваше асистентката на Давид, бе, че отговаря при първото позвъняване на телефона, в най-лошия случай при второто, но никога по-късно.
- Да, Ел... С какво мога да ти бъда полезна?
- Не ми казахте имам ли други срещи след заседанието за декора...
По-точно би било да се каже „за разголването“
- За вас не е предвидено нищо. Като за първи ден и това не ви е малко, нали?
По съчувствения тон разбрах, че се усмихва и очевидно е по-непринудена, отколкото при първите ни срещи. След като не бях проявила никаква враждебност към нея, време бе да преглътне факта, че съм жена на шефа.
- Мисля си, че... - промълвих разсеяно аз.
- Всъщност Давид ми възложи да ви съобщя, че след като Люк ви освободи, можете да се приберете у дома.
- А, добре.
Знак на внимание. На любезност. На привилегировано отношение. С една дума - Давид. Ала без съмнение той не знаеше, че брат му е присъствал на това заседание и до каква степен разрешението му за мен е избавление.
Как бих могла да остана до края на деня в една сграда с него?
- Между другото, намерихте ли пакета, предназначен за вас?
Пакет, пакет... Огледах кабинета, дирейки...
- Да... - промърморих накрая.
Не го бе поставила върху бюрото, а на един стол в ъгъла, където при отворена врата оставаше скрит за влизащите.
Беше опакован в сребриста хартия. Нов член на фамилията „Десет-пъти-дневно“.
- Чудесно. Тогава ви оставям. До утре, Ел.
Затворих, без да й отговоря. Вече бях станала.
Пратката беше по-тежка и обемиста от предишните. Освен опаковката, за чието съдържание вече се досещах - магнитна карта, писмо и покана, - тя съдържаше голяма тъмносиня кутия за бижута. Много по-внушителна от онази, в която Давид ми бе подарил пръстена на Ортанс.
Устоях на изкушението да я отворя и побързах да разпечатам плика. Естествено, магнитна карта без име и номер, очевидно за хотел „Шарм“. Писмо със същия закръглен и примамливо нежен почерк, предразполагащ към доверие.
Двайсет и два часа, сложете най-красивите си накити.
Никога преди не бе проявявал подобна загадъчност. Що се отнася до новата повеля, тя бе напълно недвусмислена и вече можех да си представя какво ще трябва да направя няколко часа по-късно.
3 - Без задръжки на погледите ще се отдадеш
Единствената изненада в тази пратка се намираше в кутията за бижута. Едва се сдържах да не извикам, когато разкрих нейната тайна. Вътре, върху копринена възглавничка лежеше най-необикновената огърлица, която някога бях виждала. Дори най-редките образци във витрината на „Нативел“ не можеха да се сравнят с нея. Тя бе съставена от три реда изключителни изумруди, на пръв поглед около трийсетина с различни размери, а към тях, инкрустирани в розово злато, безброй диаманти, разположени на висулки или в медальони по краищата. Не бе необходимо да бъда експерт, за да отгатна, че подобен накит бе част от огромно наследство, а цената му е невъобразима. Човек би трябвало да е луд, за да направи подобен подарък, и при това в обикновен картон, предоставен на небрежните пощенски служители и на секретарките.
Занемяла от възхищение, не можех да откъсна очи от този предмет, отломка от нечие достояние в миналото, попаднала по неведоми пътища в ръцете ми, когато чух звука на
мобилния си телефон, тъй банален и съвременен.
- Здрасти, момиче. Аз съм.
София, естествено.
- Здравей. Как си днес?
- Ами... Не си ли спомняш, че само преди няколко часа обядвахме заедно? Какво ти става?
- Всичко е наред... Прощавай, в момента съм малко заета.
- Ясно. И не си сама.
- Какво става с тебе?
- С мен нищо... Нищо, което да ме засяга пряко. Само че, представи си, след салатата, която изядохме заедно, наминах пак към улица „Роа дьо Сесил“.
Адресът на агенцията „Нощни красавици“.
- Е, и?
- Нали ти бях споменала, че последния път нямаше никого. Сега обаче засякох портиера. Побъбрих си с него и успях да го убедя, че съм оставила вещите си горе...
- И отвори ли ти?
- Уха... Само че по-добре да не беше го правил.
- Защо казваш това?
- Защото положението никак не е добро, миличка: помещенията са абсолютно празни. И следа няма от Ребека с нейната картотека. Дори кошчето за отпадъци липсва. Пустинята Гоби на брега на Сена.