Същата, до която бяхме стигнали двамата с Луи.
След като се завърнах в дома Дюшеноа, цял следобед осмислях получените сведения. Арман ми поиска годежния пръстен, за да гравират върху него нов надпис: „Анабел и Давид, 18 юни 2009“.
В замяна майордомът ми връчи сгънат на четири лист с перфорация от едната страна, който моментално разпознах, и едва не изпуснах халката, която в този момент му подавах.
- Кога го открихте? - запитах аз с разтреперан глас.
- Преди малко, след обяда. Бих казал някъде между четиринайсет и петнайсет часа.
Тъкмо тогава започваше нашето съвещание в присъствието на Луи. Значи, не неговата ръка бе пъхнала листа в пощенската кутия. Дали наемаше някого за подобни по-дребни задачи? Може би Изиам, който работеше в хотел „Шарм“, не толкова далеч от улица „Тур де Дам“. Просто кратко излизане по време на почивката - и готово. Кой би обърнал внимание на някакъв си невзрачен доставчик от индо-пакистански произход в квартал, където такива като него непрекъснато пъплеха насам-натам?
Внимателно разгърнах листа, за да разсея собствените си опасения. След двата дни епистоларно мълчание не бих могла да предвидя съдържанието му, нито пък моята реакция. Дали щях да проявя безразличие? Или напротив, вълнението ми от присъствието на Луи преди няколко часа щеше да стигне до точката на кипене? Дали би си позволил да спомене начина, по който предишната вечер в известен смисъл му се бях отдала върху дивана?
Топка козина прелетя през стаята като стрела и дръпна листа от ръцете ми: Фелисите. Откакто бе тук, тя минаваше последователно през периоди на униние, скрита в дъното на някой шкаф, на топка върху меката купчина на пуловерите ми, потъваше в непробуден сън, прекъсван от редки пристъпи на еуфория, по време на които внезапно се сдушаваше със Синус и Косинус, мопсовете на Давид, и тогава действаха задружно като апаши на панаир. Ето че сега бяха избрали като място за игра нашата спалня. Тримата се въртяха в кръг, гонейки се бясно. Същински филм на Текс Ейвъри.
Убедена, че така ще избяга от своите преследвачи, котката внезапно скочи през полуотворения прозорец. Понечих да го затворя и да сложа край на лудориите им, когато видях как Фелисите се катери по стената, която отделя нашата градина от съседната градина на госпожица Марс. По мяукането разбрах, че е стигнала до място, откъдето не знае как да се върне.
Две минути по-късно позвъних по модерния интерфон на номер едно, на улица „Тур де Дам“. Зърнах над синята врата напълно запазена стара емайлирана табелка с овална форма:
Бюро за младежки екскурзии
След като дълго натисках бутона, накрая на вратата се появи мъж в работен комбинезон. Изгледа ме не особено любезно, защото очевидно бях прекъснала работата му. Беше здравеняк с бръсната глава и челюст, широка едва ли не колкото челото. Напомни ми кечистите от шейсетте години. Изгледа ме от главата до петите, без дори да обърне подобаващо внимание на гърдите ми, които се повдигаха учестено.
- Да?
- Добър ден - с подкупваща усмивка го поздравих аз. - Съседка съм ви от номер три. Струва ми се, че моята котка прескочи във вашата градина.
- Хм... Е, и какво?
- Сега тя е от другата страна на стената и не може да се върне обратно.
„Моята котка“, „тя“... Не можех да произнеса думата котка пред някого, особено пред непознат, без да се изчервя при мисълта за непристойното значение на умалителната форма. Предпочитах всякакви граматични извъртания, но така или иначе събеседниците ми се досещаха какво ми е на ума.
- Сигурна ли сте?
- Да. Видях я да прескача.
- Окей - изръмжа мъжът. - Сега ще погледна.
Понечих да го последвам във вътрешността на сградата, но той рязко захлопна вратата под носа ми и по този начин ми даде да разбера, че там нямам място.
Иззад затворената врата ясно се чуваше шум от строителни работи. Наложи ми се да ги слушам доста дълго. Накрая мъжът се появи, държейки натрапницата за врата така, както майката котка пренася малките си.
- Вашата ли е? - запита безцеремонно той.
- Да... Благодаря ви.
Едва-що поех Фелисите, и вратата отново се захлопна, без поздрав или дори едно „довиждане“. „Негодник, но почти“, както се изразяваше в такива случаи София.
Перфорираният лист си бе останал там, където тримата немирници го бяха отмъкнали. Най-сетне можех да се запозная със съдържанието му.
Безвкусна шега ли бе това? Или обикновена разсеяност... Как иначе бих могла да разтълкувам
празния лист?
Седнах на ръба на леглото, вперила унесен поглед към градината, където Фелисите и двете мопса отново бяха подхванали игра. Не ми трябваше много време, за да разбера смисъла на това безмълвно послание. След като страницата беше празна, на мен се падаше да я изпиша. Всички тези бележки, всички нахлувания в меандрите на моето либидо, са били предназначени да ме доведат до този момент, когато на свой ред ще хвана перото и ще дам воля на порива да изразя моите желания.