Не харесвах кой знае колко нейната музика, едва ли имаше човек на този свят, който да не мечтае известна личност като нея да присъства на неговата сватба.
- От друга страна, нейният агент беше категоричен: един час концерт и нито минута повече.
- Това колко прави? - заинтересува се Давид. - Петнайсетина песни?
- Толкова. Дванайсетина плюс два-три биса. Чашата шампанско и парчето торта са бонус, стига да пожелае да остане още четвърт час след изпълнението.
Просто не можех да дойда на себе си. Мадоната на попмузиката не само щеше да ни поздрави лично, а и щеше да остане на микрофона в продължение на цял час!
Давид също ликуваше.
- Специални благодарности за това, Арман.
- Моля ви.
- Сега, ако нямате нищо против, бих искал да остана за момент насаме с Ел.
- Разбира се.
Стегнатият в жилетката силует се оттегли, оставайки след себе си леко ухание на одеколон.
Луи умееше да докара тялото ми до трепет, без дори да го докосне, но пък Давид притежаваше необикновената способност с няколко думи да изцелява всички мои детински болки: нито за момент не се съмнявах, че чудесата, осъществени от Арман, са резултат от неговите нареждания. С него преставах да се чувствам скромно момиче, изоставено от своя баща и отгледано от безпаричната си майка. Ставах такава, каквато той ме бе видял пръв измежду всички, включително своите подчинени: компетентна, уверена в себе си... настъпателна. А това ме изпълваше с неописуемо въодушевление.
Ала макар да бях до такава степен глезена, макар да бях непрекъснато обсипвана със знаци на внимание и приятни изненади, все пак си оставах по-скоро зрителка, отколкото действащо лице в предстоящото събитие, сякаш бях една от поканените. Твърде лесно бе само да одобрявам предварително направения избор, но това до такава степен ограничаваше моето участие, че едва ли щях да се учудя, ако в последния момент ми съобщят, че не аз, а друга ще бъде младоженката. Искаше ми се в моята златна клетка да имам право на собствено мнение относно цвета на хранилката и на нейното съдържание. Струваше ми се, че в цялата тая изпипана по конец организация няма нищо спонтанно, няма нищо, което поне малко да напомня сватбата на Давид и Орор, понесени от крилете на страстта!
- Запазил съм ти и една последна изненада...
Може би скок с парашут над дома Дюшеноа в булчинска рокля, нещо като Джони Холидей на Стад дьо Франс?
- Да? - измърках аз.
Или пряко предаване на сватбената церемония по БТВ?
- Нямах време да споделя с тебе... Щеше ми се обаче сватбеното ни пътешествие да не е на място, което всеки може да види на пощенска картичка.
Без всякакво съжаление заличих от съзнанието си гледките на безкрайни плажове и лазурно море. Знаех, че разполагаме с цял един живот и с необходимите средства, за да можем да си позволим по-късно подобни капризи.
С пресилена веселост го подканих да разкрие тайната.
- Тогава... Къде ще заминем?
- На брега на морето... Само че не накрай света, а тук. Искам да кажа във Франция.
- Сега очакваш да отгатна, така ли?
Веселото ми предложение, изглежда, го смути.
- Не... Не. Исках просто да знаеш, че за мен това място е по-важно от всяко друго. Дори по-важно от този дом. И исках да го споделя с теб.
- Дадено - съгласих се аз с покорна усмивка. - Само че не желаеш да ми го разкриеш, преди да е настъпил моментът, или се лъжа?
- Точно така!
Неочаквано върху лицето му грейна белозъбата усмивка на филмова звезда.
На брега на морето... място, тъй значимо в неговите очи, че не би могъл да си представи друго за нашата първа брачна нощ... Поклонение, което благодарение на нашата любов за него щеше да има целебно действие. Кое друго би могло да бъде, освен мястото, където Орор бе намерила смъртта си?
Тогава мислите и думите ми се сляха в едно:
- Халката, която ми подари...
- Знам, че ти е малка. Арман ме предупреди, че си му я дала, за да я преправи.
- Не, не е това... Този пръстен не го е носила само майка ти, нали?
Той замръзна на място и внезапно придоби безстрастно изражение, тъй неприсъщо за него.
- Вече си го поставял на друг пръст преди моя.
- Кой ти е наговорил подобни глупости?
Пред мен вече не се намираше моят съблазнител, мъжът с кадифен глас, а индустриалецът, хладнокръвното същество, което организира живота си, сякаш провежда рисковани финансови операции.
- Халката, Давид... Тя сама говори. Нали вие с Орор сте се оженили през хиляда деветстотин
осемдесет и осма година?
Лицето му рязко се сви. В този момент то по нищо не се различаваше от лицето на Луи. Нежността му се бе стопила и не след дълго видях как пред мен се появява чудовищен хибрид на двамата братя Барле.