- Хиляда деветстотин осемдесет и осма - натъртих аз. - Това е последната дата, гравирана във вътрешността.
- Говориш каквото ти дойде!
Той неочаквано рязко пристъпи напред и в миг се озова опасно близко до мен със заплашително изражение.
- Орор Делбар - наслуки казах аз. - Тя е била твоята първа съпруга... Да или не?
- Луи ли ти надрънка тези небивалици?
Мълчанието ми бе като потвърждение. Ясно виждах усилията, които Давид полага, за да се овладее. С всяко вдишване постепенно връщаше властта над нервите и думите си.
- Нямам представа този кретен каква шега си е направил с тебе, за да ти направи впечатление... Вярно е, че когато бяхме на двайсетина години, двамата се запознахме с Орор Делбар. Онова, което не ти е казал, е, че самият той си загуби ума по това момиче. Дори искаше да се жени за нея. Истината е, че за съжаление на двамата, тя се влюби в мен.
- Но ти не?
- Не, аз не.
Тогава неочаквано за него, твърде бързо, за да не може да реагира, го хванах за левия лакът и с все сили дръпнах лентата на китката му. Той се намръщи от ярост. Или може би от болка?
- Значи, не заради тази Орор си причинил това на ръката си? Сигурен ли си?
Опита да се освободи, но аз го стисках здраво, вкопчена в него като в щастието си, като блъскан от вятъра и огромните талази моряк в корабните въжета. Всяко негово усилие да се освободи ме люшкаше като поредната вълна.
- Пусни ме! Причиняваш ми болка!
- Отговори ми, Давид...
Плесницата дойде изневиделица. Тя ме накара веднага да пусна ръката му. После натиснах бутона, който притежава всяка жена и който при най-малкото докосване отпушва порой сълзи.
- Прости ми... Ел... Аз...
Изправих се, унизена, разтърсвана от ридания, които с остатъка си от гордост се опитвах да потисна. И тогава с дрезгав, сякаш чужд глас, просъсках:
- Махни се... Махни се... Мамка му!
Очевидно той разбра, че няма да може да ме успокои или да ме задържи, защото успях да прекося хола, без да срещна препятствие, без ничия нежна ръка да ме удържи. Грабнах дамската си чанта от масичката до входната врата и жилетката, която бях оставила там.
Машинално погледнах към пясъчния часовник в другия край на хола и видях, че е изтекла в долната част близо половината от съдържанието му. Долепили лапи върху него, Синус, Косинус и Фелисите напразно се опитваха да хванат през стъклото пясъчната струя. В яростта и бързината си, вече с единия крак отвъд прага, неволно си помислих, че онова, което изтичаше там, бе толкова недостижимо за мен, колкото и за ноктите им. Всичко течеше бързо като този пясък, включително моят живот.
Едва когато човек порасне и започне да възприема сигналите, идващи от тялото му, не като оскърбление или предателство, тогава придобива способността да долавя зараждащата се в него решителност, разсейващите се съмнения и да се подготви за действие. Дишането се учестява, или напротив, става по-спокойно. Мускулите се напрягат или се отпускат. С това искам да кажа, че не е необходимо да си изключителна жена, за да почувстваш физичес-ките знаци, предизвикани от желанието за борба. Напрежението преди сражение. Жизненият порив за защита или закрила.
Когато побягнах от дома Дюшеноа, беше едва осем вечерта. Ето защо се разхождах без цел цели два часа, без нито за момент да изпитам нужда да приседна или да отдъхна, нито дори да си поръчам един коктейл „Монако“. Напротив, чувствах, че трябва да съхраня тази войнствена решимост, силата на боец, която ме изпълваше докрай.
Върни се, моля те. Бих искал да успеем да поговорим на спокойствие. Обичам те.
Крачейки, изтривах едно по едно съобщенията на Давид, без да отговоря на нито едно от тях. Всеки път, когато натисках бутона за премахване, гневът ми срещу него сякаш се засилваше. Можеше да ми изпраща колкото си ще сигнали за помирение, но нямаше да може да ме разколебае: щях да прекарам вечерта в „Шарм“ Без съмнение за да го накажа; за да подиря там освен това онази странна утеха, която носи подчинението и съпътстващото го падение.
Въпреки това постепенно забавих ход и неусетно ме обзе странно спокойствие. Виждах във въображението си тъмните очи на Луи, които той присви, когато в края на съвещанието произнасяше онези предназначени за мен думи: горещи момичета.
Отивах на тази проклета среща не само за да му се отдам, но и да изтръгна от него няколко драгоценни късчета истина. Не играех на страната на единия срещу другия. Играех преди всичко моята собствена игра. Какво би могъл да отговори той на версията на Давид? Дали историята с Орор Делбар не бе обикновено юношеско увлечение, нищо повече от епизод в сериала на тяхното вечно съперничество? Ако това наистина беше така, защо Давид рязко бе отбягнал моя въпрос за ръката му?