Така на влизане в хотел „Шарм“, след като бях обикаляла квартала с единствената цел да дам воля на яростта си, вече бях проникнала до същината на интригата. Готова бях да сграбча за гърлото всеки или всяка, ако се опиташе да ми се противопостави...
Господин Жак, например, с непоносимото си раболепие.
- Здравейте, Ел...
- Не зная какви ги кроите с Луи Барле... - изръмжах към него аз, без да дочакам да стори обичайните си поклони. - Искам само да ви кажа, че този път няма да позволя току-така да ме заключат в някоя от тези стаи. Направете го още веднъж и веднага подавам жалба! Чувате ли ме?
След моментно стъписване той се извиси с целия си ръст и възвърна обичайната си изисканост и увереност. След това ми отвърна с приветлива усмивка, натъртвайки съзнателно върху всяка сричка:
- За какво ще подадете жалба, драга Ел? За активно привличане на клиенти? За проституция? Двама или трима постоянни клиенти на хотела незабавно ще свидетелстват, че сте им
предложили прелестите си срещу заплащане в брой. Това ли желаете, госпожице?
Макар да разкриваше истинското си участие в играта, той все пак не изоставяше прословутата си любезност. Дори заплахите му си оставаха образец на куртоазия и вежливост, която бе особено ценена от чуждестранните му клиенти.
- Да не говорим, че още сега мога да ви забраня достъпа до стаите - добави той, уверен във властта си над мен. - А не вярвам това да отговаря на вашите очаквания. Инак нямаше да бъдете тук тази вечер в отговор на повикването и точно в уречения час.
С това доказваше, че кроежите на Луи за него изобщо не са тайна. Нито пък моето желание да се срещна с него, макар да се заблуждаваше относно мотивите ми.
Канех се да мина в контранастъпление, да му напомня, че съучастието му ми е известно и лесно мога да докажа пред полицаите, и дори пред далеч по-строгото в това отношение правосъдие, че прословутите „стаи под наем на час“ в действителност превръщат хотела в обикновен публичен дом, когато зад гърба ми някой радостно възкликна:
- Ел? Ел, това вие ли сте?
Обърнах се рязко, с опънати докрай нерви, готова да зашлевя поредния натрапник, когато разпознах моя клиент от миналата седмица, свенливия четирийсетгодишен мъж с атлетично тяло, който в интимна обстановка задаваше нелепи въпроси от рода на: „Имаш ли предпочитание за позата?“ Същият, който наивно вярвах, че ще бъде последният.
- Здравейте... - промърморих аз изненадано и със сподавен гняв.
Ала най-досадно от всичко не бе ненавременната му поява. Редом с него, държейки го под ръка, стоеше метиската с не-обикновена пластика, с която Луи парадираше вечерта, когато се запознахме. Също както тогава, тя бе прилепила тяло в своя кавалер и хвърли към мен поглед, пълен с върховно презрение.
Дали някога бе работила за „Нощни красавици“? С изчезването на сайта и на картотеката нямаше да мога да проверя това. При всички случаи предположих, че с оглед физическите достойнства на тялото й би могла да предлага услугите си самостоятелно, без да прибягва до услугите на посредник.
Мъжът ме изгледа по-скоро с изненада, отколкото с желание, и според мен твърде гръмогласно изрази учудването си:
- Честна дума, вие сте вездесъща!
- Моля?
- Почакайте... Нали вас забелязах преди четвърт час на площад „Сен Жорж“?
Вярно бе, че се бях шляла без цел по улиците, заслепена от тревога и от преследващите ме призраци, но бях почти сигурна, че не съм минавала по този площад.
- Да... Да, сигурно съм била аз... - съгласих се, за да не му противореча.
Сбогувах се с двамата възможно най-възпитано при създалите се обстоятелства и се втурнах към асансьорите, където ме очакваше моят грум. Тази вечер почти съжалявах, че това не беше кроткият и плах индиец Изиам, а риж дангалак с чип нос, по-луничав от самата мен.
- „Пайва“, ако обичате.
- „Пайва“ - повтори той. - Четвърти етаж.
Всички врати бяха в сребрист цвят със съшия сияен опалов оттенък, който Луи бе избрал за своите писма. От това заключих, че този етаж по един или по друг начин е негов или дори само и единствено негов, което означаваше, че пристъпвам в неговото царство.
Без да каже нито дума, рижият ме отведе до една врата и вместо мен пъхна картата в четящото устройство. С леко изскърцване вратата се завъртя на пантите и се разтвори мудно, разкривайки обстановка, която по своята бароковост надминаваше всички декори, сред които ми се бе случвало да попадна на това място.