– А преди този съдбоносен ден семействата Барле и Делбар поддържали ли са някакви отношения?
– Не особено. Андре смяташе семейство Делбар за провинциални големци, а бащата на Орор пък гледаше на родителите на Давид като на претенциозни столични снобари... Макар че в тесен кръг бяха доволни от сполучливия брак на тяхната дъщеря.
И каква сватба наистина: церемония в катедралата, прием в скъп ресторант, един от най-прочутите по Изумрудения бряг, вероятно няколкостотин гости...
– А след това съхраниха ли връзката помежду си?
– След смъртта на Орор ли? Доколкото знам, са се срещнали само за погребението. Подобен повод ни най-малко не предразполага към размяна на спомени за ранните години на децата, ако това имаш предвид.
Правилно. Дори изоставена край магистралата, каквато представляваше животът на братята Барле, Ребека съхраняваше онази проницателност и язвителност, които й бяха спечелили приятелството, ако не и любовта на Луи.
– Споменахте, че Луи е преживял много тежко този брак?
– Меко казано. Впрочем именно в онзи момент се завърна при мен. Може би не е трябвало да бъда толкова наивна.
Каза това без огорчение, само леко и някак уморено сви устни.
– По онова време животът му бе белязан преди всичко от алкохол, много жени и много пътешествия... – продължи тя.
– И от един инцидент.
Прямият й, студен поглед ми показа, че е схванала намека, но че не желае да поеме хвърлената ръкавица.
– Това наистина беше инцидент... – натърти върху всяка дума тя, сякаш за да ме убеди.
– Според публикации във вестниците от онова време Луи не е умеел да управлява лодка – продължих все пак аз. – Ако това наистина е така, защо Андре му е позволил да води моторницата „Рива“?
– А защо не? – уклончиво, не много убедително отвърна тя.
Оставих я да всмукне от етеричните пари и още повече затегнах примката:
– Ако в този случай няма нищо нередно, защо досега Луи го е крил от мен? Защо ме излъга каква е причината за неговия недъг?
– Именно поради чувството на вина, че вече ти е поднесъл друга версия. Бъди откровена: ти самата би ли разказала на човека, когото обичаш, че си убила родителите си? Дори ако това е станало неволно?
Можех да разбера това, но все още не разбирах защо си бе приписал заслугата за опита да спаси Орор и от друга страна, защо Давид се бе самообвинил. Защо бе приел роля, която изобщо не му отиваше.
Когато й предадох думите на Ивон от ремонтната работилница, тя само сви рамене.
– Всички рибари са алкохолици. Онзи, който през онзи ден е видял Давид, вероятно е бил по-пиян от обикновено.
Сега вече бе заела отбранителна позиция и ясно виждах, че повече нищо няма да науча от нея.
Ето защо реших да изиграя най-силния си коз: картата от взаимоспомагателната каса на Орор. Извадих я от чантичката си и я поставих пред нея. Сега не можеше да избяга от въпросите ми.
– Виждали ли сте този документ?
Погледът й се местеше от листа хартия към мен и обратно, без да може да се съсредоточи. Явно се страхуваше и дори може би бе в изпаднала в паника. Притвори за момент клепки, за да се посъвземе.
– Не... Нищо не ми говори.
– Само че в него е вписан адресът на семейство Барле тъкмо тук, в тази сграда.
– Вярно, вярно... Само че аз не съм тяхна портиерка – отбеляза донякъде засегнато тя. – Не съм следила пощата, която получават, нито когато тук живееше Давид, нито пък когато на негово място дойде Луи.
Реакцията й издаваше, че е било по-скоро обратното. Вероятно години наред бе проверявала съдържанието на пощенските кутии, дебнейки и най-малкия окуражителен знак.
– Документът е бил издаден повече от две години след смъртта на Орор – подчертах аз. – При това е бил изпратен тук, където официално е живеел Давид.
Ребека прехапа устни, сякаш диреше логично обяснение на този абсурден факт.
– Тялото й така и не бе намерено – каза накрая тя. – Смъртта й бе официално призната едва няколко години по-късно. Вероятно това е причината за подобна грешка... Докато е съществувала дори най-малка вероятност тя да бъде открита, Давид и семейство Делбар не са имали никакво основание да прекратяват нейните застраховки или пък здравното й осигуряване.
Това вече звучеше съвсем правдоподобно и предварително елиминираше всички други въпроси, които се канех да задам.
– Ребека... Ще ми се да ви запитам, защо ми разказвате всичко това едва днес?
Защо не преди година? Защо не в момента, когато предпочетох по-големия брат пред по-малкия?