– Какво става? Какво правите? – запита едва чуто Маршадо.
– Ще имам нужда от вас.
– От мен ли?
– Да. Обадете се на Клое и поискайте да разговаряте с Давид.
– И защо?
– За да проверим дали в момента наистина се намира в своя офис.
Втората камера потвърди, че го няма и в спалнята. Ала възможно бе да е в движение някъде из хилядата квадратни метра на своя дом, макар това да бе малко вероятно тъкмо следобед през работен ден.
– А ако Клое ме свърже с него, каква идиотска причина да измисля за това обаждане?
– Нямам представа, импровизирайте... Познавате го по-добре от мен.
Той не бе твърде доволен от намека ми и от доста спорните ми журналистически методи, но след като преглътна шумно, излезе с предложение:
– Бях му заел една книга на английски за историята на групата GKMP. Мога да му я поискам под предлог, че трябва спешно да подготвя материал за публикуване.
– Чудесно. След това се обадете на Арман. Помолете го да се срещнете някъде из Париж, за да ви я върне. Изберете място, което да се намира достатъчно далеч оттук, за да имам време да приключа, преди да се е върнал.
Маршадо се качи горе, за да говори по телефона, а аз пуснах отново компрометиращия запис с Давид, по време на който родилното петно се виждаше най-ясно. Определено приликата с еднаквите татуировки, които си бяхме направили с Луи, беше направо поразителна. Ала в случая Луи бе извън всяко подозрение, защото инициативата бе моя. Въпреки това съвпадението силно ме смущаваше. Как съм могла да пропусна тази анатомична подробност на Давид? Дали бях съхранила някакъв несъзнателен спомен, който бе породил моята идея за татуировките?
Сцената, която се разиграваше пред очите ми, бе една от най-разюзданите измежду онези, които бях открила в този еротичен пандемониум. Жената беше с бяла маска, подобна на онази, която Луи ме караше да си слагам от време на време. Анонимността не намаляваше ни най-малко обаянието, което се излъчваше от нея. Беше червенокоса, с изключително тънка талия, широк ханш, изваяна задница, съвсем леко изпъкнал корем, сякаш за да привлича мъжките ръце, вирнати месести гърди, нежни рамене, закръглено тяло, създадено за любовни наслади. Беше тъй прекрасна, че хвърляше предизвикателство към всички традиционни канони за женска красота.
Вулвата й пърхаше около вкарания в нея пенис и сякаш му бе тъкмо по мярка. Освен това бе добре очертана и с правилни пропорции. Стори ми се съвършена.
Сред книгите, които Луи бе ми препоръчал за прочит, бе и краткото съчинение на доктор Жерар Зуанг Половият орган на жената, където авторът определя нормата за изящество на вагината. Според него тя трябва да съответства на следните пропорции: девет сантиметра за отвора, разпределени на три степени по три сантиметра – три за клитора и неговото калпаче, три за малките устни и три за канала. Към тях трябва да се прибавят още три сантиметра за венериното хълмче, в резултат на което се оформя едно хармонично цяло от осемнайсет сантиметра от началото на окосмената част до основата на перинеума.
Като се прибавеха умерената пигментация и лъскавите от възбуда косми, вулвата на жената от екрана представляваше едно от най завършените творения на човешкото тяло, които някога бях виждала. Съзерцавах нейните прелести, споделяйки за пръв път възхищението, което изпитват мъжете към онова тайнствено място, което крием между краката си.
Давид ускори темпото, без да си даде труда да измъкне главичката от пламналата вулва, когато...
– Анабел? Тук ли сте?
Гласът на Маршадо ме откъсна от завистливото съзерцание. С решителен жест изключих апаратурата, прекалено припряно, за да мога да отрека надигащото се в мен вълнение. Под слиповете ми избиваше подозрителна влага и аз чевръсто ги наместих, преди да се присъединя към Маршадо.
– Е, какво стана? – запитах го с поруменяло лице.
– В момента Давид е в конферентна връзка със Сеул, а Арман ще се срещне с мен след трийсет минути в бирария „Зимер“.
– Чудесно!
Оставаше ни само да изчакаме кога ще хлопне вратата на съседната къща в знак, че майордомът е излязъл, за да преминем към следващия етап на нашата операция.
Пет минути по-късно Франсоа Маршадо тръгна за срещата с Арман, а аз вече можех да се промъкна безпрепятствено в дома Дюшеноа с помощта на ключа, който майордомът ме бе посъветвал да задържа. Откакто по спешност се бях отправила към болницата в деня на провалената сватба, не бях влизала там... Това бе денят, в който мама почина. Затова присъствието ми сякаш бе два пъти по-нередно.